— Нашата задача е проста. Трябва да определим дали на Оук Роуд живее особено интелигентно момче. Ако не, ще разширим издирванията си до местните училища. Ако успеем да идентифицираме детето, ще дадем на родителите информация и ще ги поставим под наблюдение и защита. Няма да правим нищо, което може да навреди на достъпа на сивите до детето.
Отидоха в апартамента на Роб. Лорън изчака в малката дневна, докато той се преобличаше.
Роб беше привлекателен мъж и й се искаше да се сближи повече с него — и по-различно от начина, по който се отнасяше с мъжете, откакто бе започнала тази работа. Всъщност можеше да се обвърже сериозно с този мъж — той беше най-добрият, когото беше срещала.
Най-отдаден на задачата и най-делови от всички.
Потеглиха към базата, минаха през града и продължиха към кампуса на Бел. По пътя се обадиха по телефона във всички четири къщи на Оук Роуд. Получиха три отговора от телефонни секретари; на последното обаждане не вдигна никой. Значи всички бяха, където се предполагаше — на работа или на училище.
— Първо ще опитаме с физика. Неговата област е най-обещаваща.
— Бебето не е нашата цел.
— Права си. Вероятно е един от двамата тийнейджъри Келтънови, освен ако Адам не те е излъгал. Другите три деца изглеждат твърде малки.
— Излъга ме.
— Може би Оук Роуд въобще няма нищо общо тогава. Може би цялата постановка е била финт в очакване на някакво разкритие, което са знаели, че Уилкис ще направи. И са насочили неговото — и нашето — внимание към Оук Роуд, защото няма значение.
Тя усети тръпка на безпокойство.
— Моето мнение е, че Оук Роуд е наистина важен.
— Те не правят грешки.
— Адам направи една. Уби баща ми.
— Вярно е.
— Значи правят.
— Какво мислиш, че ще предприемат, ако загубят детето?
Тя се замисли.
— Получавам усещането за необуздан гняв.
— Имаш ли връзка с тях в момента?
— Не съм сигурна. Мисля, че може би да. — Потръпна. — Понякога имам усещането като че ли съм част от тях. Сякаш съм част от огромна тъга. Мисля, че това е сърцевината на сивите, по този начин възприемам колективното им съзнание.
— Това е успокоително.
Роб спря колата на паркинга със спретнат бял знак с черни букви: „Приридоматематически департамент“.
Научният център беше висока тухлена сграда. Огромните прозорци бяха създадени да събират светлина в дните, преди електричеството да стигне до провинциалната част на Кентъки.
Според програмата, залепена на вратата му, доктор Джефърс беше преподавал до преди пет минути, така че изчакаха в кабинета му. Нямаше секретарка, а вратата не беше заключена. Вътре беше необичайно подредено за преподавателска бърлога.
— Охо — каза Роб и вдигна една книга от бюрото на професора.
— Трябваше да очакваме, че са подчертано чувствителни на тема НЛО. Все пак знаем какво е станало.
— Значи ще трябва да избягваме темата.
Изминаха десет минути. Роб остана спокоен, но Лорън ставаше все по-изнервена. Как можеше да е толкова сдържан? Беше като повечето военни, по някакъв странен начин приемащ съдбата си — слабост, която според нея се раждаше от живота в изпълнение на заповеди.
— Може би трябва да го потърсим — каза тя. Едва успяваше да се сдържи да не му закрещи.
В този миг един нисък мъж влезе забързано. Очите му се спряха на униформата на Роб.
— Какво има?
Роб се изправи. Усмихна се. Протегна ръка.
— Добър ден, доктор Джефърс. Аз съм полковник Лангфорд.
— НЛО-то.
— Моля?
— Тук сте заради НЛО-то, нали?
Роб поклати глава.
— Не ми е известно за никакво…
— Видяхме НЛО. Има видеокасета. Целият квартал я видя. Един изтребител на военновъздушните сили го преследваше.
— О, едва ли сме правили такова нещо.
Роб беше наистина впечатляващ в ролята си.
— Тук сме, за да поговорим за надарени ученици.
— Надарени ученици?
— Има нова програма и уведомяваме научните департаменти из цялата страна. Тъй като вие сте председател на департамента по физика тук, а колежът ви е в нашия списък, решихме да се отбием.
— Във вашия списък?
— Ние сме от „Алфред“ — поясни Лорън. — Аз съм от отдела по доставки. А полковникът…