— Въздушен контрол. Помагам на трениращите да не се сблъскват един с друг. Всъщност и двамата се нагърбихме с тази задача доброволно.
— Каква задача? Не ви разбирам?
— Военновъздушните сили търсят надарени, наистина изключителни ученици. Необичайни. Свръхестествени дори. Тоест умни.
— Това е колежът „Бел“, никой тук не е умен. Дори аз не съм особено умен. Всъщност въобще не съм умен, а учениците ми определено не попадат в тази категория. Те са сбирщина идиоти, ако трябва да съм искрен.
— Но ние мислехме…
— Хубав кампус не означава ум. Означава само много червени тухли и бели колони.
— Ами какво ще кажете за другото училище? — попита Роб. — За децата на преподавателите?
— Всъщност там има някакво чудовище. Агресивно, странно, трескаво, приказва прекалено много и умно за единайсетгодишен. Строи невероятно детайлни влакови макети.
Това не прозвуча особено обещаващо на Лорън, но Роб каза:
— Може би трябва да го интервюираме? Това може да означава път към Академията на военновъздушните сили.
— Някак си не мога да си представя Конър в униформа. Той е… своеволен. Но пък може наистина да е гениален.
Това вече звучеше обещаващо.
— Можем ли да го видим? — попита Лорън.
— Баща му е отсреща, в сградата по психология. Даниъл Калахан. Или чука някоя администраторка. Прави го от време на време.
Какъв огорчен мъж беше този Джефърс. Огорчен и озлобен дребнав човечец.
— Значи е чудовище, а баща му е женкар. Има ли майка, или вече се е самоубила?
Роб й хвърли неодобрителен поглед, но тя не можа да се спре. Този Джефърс наистина беше много отвратителен дребнав човечец и тя искаше да му го заяви.
— Учудващо, но не. Всъщност постъпих грозно, което, предполагам, е и причината да реагирате така. Много съм напрегнат напоследък… — Вдигна книгата за НЛО. — Вярвам в това и тъкмо то ме повлече от Калифорнийския университет през второразредните и чак тук. Мислех, че сте дошли заради нашето поразително, прекрасно НЛО. Смятах, че всичко ще се промени. Вместо това вие сте тук по някаква съвсем обикновена досадна причина. Калаханови никога няма да пуснат скъпоценното си дете близо до военните. Поне се надявам, че няма. Всъщност се опитвах да ви отблъсна, за да им спестя изкушението — нямам им доверие, че ще устоят. Ако ще си говорим честно, това дете е най-прекрасното човешко същество, което съм виждал, и благославям деня, в който благодарение на късмета си се нанесохме в съседната къща.
В този миг тя разбра, че са открили детето на сивите. Замисли се за усилията на безбройните поколения, оформили създаването му, за борбите в нощта, за дългите и предпазливи размисли на тези странни и изящни умове и за всички хора, пострадали от тяхното белязващо внимание — всичко това заради едно дете със звучното име Конър Калахан.
Разбираше също, че има нещо, останало от Адам в нея, дали благодарение на някаква тайнствена връзка, разработена от сивите, или просто извиращо от сърцето й, но в този миг чувстваше, без сянка от съмнение, че би дала живота си, за да спаси детето.
— „НЛО и националната сигурност“ — каза Роб. — За какво става дума в тази книга?
— С две думи — още един учен е отритнат, поради факта че се е опитал да представи фолклорни истории като факти. Обаче в действителност това е едно експертно написано и унищожително обвинение. С добре подбрани и научнообосновани примери книгата доказва, че правителството е въвлечено в прикриването на феномена НЛО. Така че какво ще правите с него вие от военновъздушните сили — ще го застреляте, ще го уволните, ще му предявите фалшиви обвинения?
Колко необичайно беше да стои и да гледа как този мъж страда заради истината, в която вярва — и да е наясно, че е прав, да го знае по-добре, отколкото го знаеше самият Джефърс… и да продължава да го лъже и да обрича душата му на мъки.
— Доктор Джефърс — каза Роб. — Благодарим ви за помощта и за времето, което ни отделихте. Ще се свържем с това семейство. Кой знае, може би пък Конър Калахан ще разгадае тези загадки. — Подаде му книгата. — Винаги съм смятал, че военновъздушните сили крият много неща, които не би трябвало да крият. Може би и по този въпрос. Но това не е в моята компетенция, за съжаление.
И хвърли на обезоръжения професор поглед, който накара лицето му да разцъфне в момчешка замечтана усмивка.
Излязоха на паркинга. Снегът се беше усилил.