— Направо отвратително — въздъхна Роб.
— Защо просто не им кажем?
— Не разбираш ли? Дори сега?
— Естествено, че разбирам. Ако кажем на хората, че някой не само ще ги нападне, но ще нахлуе и в телата им, ще предизвикаме нечувана паника. Аз лично изпадам в паника само като си помисля за това. Но не мога да намеря никакъв изход.
— Всички сме така. Но сега трябва да се срещнем с това семейство. Защото — ако сме успели да намерим това дете — бъди сигурна, че Майк също го е открил.
— Може би сивите ще го нападнат.
— Ако тръгне с пистолет, сигурно ще го отвлекат и ще му изпържат мозъка. Но ако действа по-завоалирано? Те също имат ограничения, Лорън, със сигурност имат.
— Изобщо нямам представа как да го защитим! А и вали и вече се стъмва, така че по-добре някой от нас да измисли нещо. Какво ще кажеш, шефе?
— Не съм ти шеф. Ти разбираш сивите най-добре. Значи ти си шефът.
— Добре. Тогава се прибираме.
Роб се качи да се преоблече — след реакцията на Джефърс вече не беше сигурен, че униформата е толкова добра идея, — а Лорън остана в колата и си пусна радиото: съобщаваха за приближаваща се буря.
Глава 23
— Здрасти, Крис — каза Кейтлин малко изненадано: Джефърсови обикновено се обаждаха, преди да се отбият.
Крис влезе в антрето и изтупа палтото си от снега. Изглеждаше угрижен.
— Какво те води насам?
— Къде е Конър?
— Долу. Подготвя поредната влакова катастрофа. Очевидно е имал неприятен ден. Защо?
— Трябва да поговорим. Къде е Дан?
— Дан — подвикна Кейтлин. — Крис е.
— Здрасти — поздрави домакинът, докато излизаше от кухнята. — Как е хавата? — После видя лицето на Крис. — Какво е станало?
Отидоха в дневната. Телевизорът гърмеше. Кейтлин го изключи.
— Днес имах класическо посещение от военновъздушните сили.
За какво говореше?
— Какво посещение?
— Не си добре запознат с уфоложката литература, разбира се. Не си прочел и дума от нещата, които ти давам, нали?
— Така си е — призна Дан.
— Днес имах посещение от военновъздушните сили. — Той ги изгледа поред, втренчено.
Кейтлин не знаеше какво да каже. Беше в пълно неведение.
— Добре, нека да ви дам малко предистория. Съществува митът, че когато има сериозни очевидци или записан видеоматериал, или нещо подобно, военновъздушните сили правят тайно разследване. Ясно ли е дотук?
— Да — отвърна Дан, — разбира се.
Кейтлин не беше сигурна, че иска да слуша по-нататък.
— И така, прибирам се значи в кабинета си след лекции и заварвам там някакъв полковник от военновъздушните сили и една жена… о, каква жена!
„О, не и още един изневерил“, помисли си Кейтлин. И попита:
— Нанси вкъщи ли си е? Знае ли за това?
— Да, ще дойде след малко. Приспива бебето. Но аз не можех да чакам — и след секунди ще ви стане ясно защо. Само чуйте. Влизам аз значи и полковникът разглежда „НЛО и националната сигурност“, която, ако не греша, ви подарих миналото лято.
— Добре де — каза Дан. — Почти съм сигурен, че е в библиотеката до „Ловци на духове“.
Говореше странно спокойно, толкова различно от обикновено, че Кейтлин се обезпокои.
Не искаше да й побеснява. И двамата се опитваха да превъзмогнат историята с Марси и им беше трудно. Тя искаше да му позволи да я люби, но засега не се чувстваше готова. Поне допреди няколко часа все още не беше готова.
— Както и да е, мисля, че тези двамата съвсем скоро ще цъфнат и у вас. И ще поискат да се срещнат с Конър.
— Как ли пък не — възкликна Кейтлин.
— Мъжът е едър, самоуверен. Но излъчва и нещо покровителствено. Още щом го видиш, ти става ясно, че е от разузнаването. Наистина внушителен тип. Жената — е, просто трябва да я видите. Излъчва нещо… нещо странно. Ако някога съм виждал човек, който би могъл да е пришълец в човешка форма, това е тази жена. Има огромни вторачени очи и е много, много неподвижна. Просто седи и се взира в теб, и имаш странното усещане, че по някакъв начин прониква в мислите ти.
Всичко това започваше да звучи налудничаво дори и от устата на Крис.
— Уплашен си — каза Кейтлин. — Защо?
— Отначало не осъзнах за какво става въпрос и… просто ми се изплъзна от езика. Казах им нещо, което според мен не трябваше да им разкривам. Че Конър е гений.