Кейтлин се смая, като видя на вратата същите хора, за които беше говорил Крис. Бяха целите в сняг и тя веднага ги покани да влязат.
В дневната Крис — усмихваше се дружелюбно — ги запозна. Поне отчасти беше прав за жената. Имаше огромни очи, беше красива и Кейтлин веднага разбра, че партньорът й полковник Лангфорд е влюбен в нея до уши. Беше ли странна? Ни най-малко.
Гостите започнаха да обясняват за специалната програма на военновъздушните сили за деца с висок интелект.
— Момент — каза Кейтлин. — Дайте да се разберем. Значи вие включвате Конър в тази учебна програма. Това обвързва ли го в бъдеще с военновъздушните сили? В някаква специална школа ли трябва да отиде?
— О, не — отвърна госпожица Глас. — Всъщност аз ще го посещавам всеки ден и ще разглеждаме някои ускорени курсове по тематиката, за която говорихме.
— И отново се връщаме на първоначалния въпрос — добави Дан. — Ще да бъда откровен. Искаме писмено точните ви намерения спрямо Конър. И искаме да присъстваме при всяко ваше посещение.
— И защо просто не ни кажете истината? — обади се Крис. Лорън Глас се обърна към него и за миг Кейтлин съзря в окото й потреперване, което със сигурност не беше нормално. Стори й се, че знае защо. Момичето явно беше свръхнадарено, някакъв вид екстрасенс. Около тези хора имаше аура.
— Истината е, че имаме проблем с някои важни засекретени задачи и страната има нужда от най-добрите си умове, за да го разреши.
— За оръжия ли става въпрос? — попита Дан.
— Господине — намеси се полковник Лангфорд, — мога само да кажа, че не бива да разкриваме подробности.
— Не пред нас — подигра му се Кейтлин. — Пред единайсетгодишния ни син. Не мисля, че казвате истината.
— Да — подкрепи я Крис. — Точно така.
Лорън Глас застина и пребледня. Големите и очи блеснаха от потиснат гняв.
— Извинявайте, но мисля, че е време да си вървите — каза Дан. — Защото подозирам, че сте тук във връзка с НЛО и извънземните, с похищенията и така нататък, а намерението ви да замесите сина ни във всичко това направо ме плаши.
— Мен също — каза Кейтлин и стана. — Хайде да не си губим повече времето взаимно. И не се доближавайте до сина ни, защото ако разбера, че сте го направили, ще ви докладвам в полицията.
Лорън и Роб се спогледаха отчаяно.
— Госпожо, господине — ние можем да говорим с него. Можем да се приближим до него. Имаме правото.
— Стига вече! — Дан изгуби търпение и тръгна към стълбите… и Кейтлин внезапно осъзна какво се кани да направи.
— Дан!
— Госпожо, синът ви е най-интелигентното живо човешко същество понастоящем — почна Лорън Глас. — Моля ви, изслушайте ни. Аз съм единствената, която може да му предаде това, което трябва.
Дан се върна, ръката му бе пъхната в джоба.
— Пистолетът ми е по-голям от твоя — заяви полковник Лангфорд с ужасяващо спокойствие. — Остави го на масата. — Посочи масичката за кафе. — Веднага, Дан.
Дан извади пистолета и го сложи на масичката.
— Прави сте — продължи Лангфорд. — Това е свързано с някои необичайни тайни.
— Най-накрая — каза Крис.
— С Кейтлин ни събраха като деца — отпаднало каза Дан. — Вкараха ни в някакво тъмно, подобно на утроба място. Допускам, че може би знаете за какво става въпрос.
— Аз също имам някои странни спомени — добави Кейтлин. — Но нищо…
Млъкна. Не знаеше какво повече да каже.
— Смятаме, че сте били отвлечени заедно, така че благодарение на процес, който не разбираме, по-късно да се ожените и да заченете Конър.
Устата на Кейтлин беше толкова суха, че едва можеше да говори. Не си спомняше нищо за никакви пришълци, когато беше дете, дори не беше познавала Дан, когато бяха живели в Мадисън. Гневът — и страхът, — който изпитваше към тези хора, защото очевидно бяха най-безочливи лъжци, прерасна в надигащ се ужас.
— И Конър е най-умният човек на света? — попита тя.
— Може да има и други, разбира се. Но той е един от тях, а те са наистина малцина. Поне в нашата страна със сигурност е най-умният.
— Това не ме изненадва. Но колкото до мен и Дан — срещнах Дан години след като сме живели в Мадисън. Така че това са измислици.
Лорън Глас се усмихна отново. Беше човек с хиляди различни лица, както се стори на Кейтлин. Сегашното й смесваше, както й се стори, презрение с гняв, прокрадващи се иззад усмивката. А и колкото повече човек гледаше очите й, толкова по-странни му се струваха.