Това не беше добре. А можеше да се окаже и фатално.
Докато Кошерът се тревожеше за президента, тримата Крадци бяха разтревожени от факта, че Майк Уилкис е близо до Конър.
Адам също беше с тях, подготвяше се за това, което щеше да се случи тази нощ. Долови познат глас. Лорън беше наблизо. Отмести вниманието си от Уилкис. Кошерът искаше той да сгреши и това изглеждаше добра идея. Но Адам имаше нужда Лорън да се махне оттук, и то бързо. Това, което предстоеше, изискваше пълно уединение.
Преплава над заснежените полета и през двора на къщата на Калаханови. После оформи ярка картина как снегът затрупва колата й и я изпрати в ума й като струя дим.
Влакчето тръгна по релсите, а Конър се зае със звуковите ефекти: свирка и пуфтене. После бутна една от линиите и тя се откачи.
В следващия момент прекрасният черно-месингов парен локомотив стигна до разместената релса и тупна посред възхитително изработения малък град. Повлече се по главната улица, разбиваше магазини, събаряше улични лампи, блъскаше хората.
— Еха! — възкликна Роб в тишината, последвала този изключително реалистичен инцидент.
— Защо го направи? — попита Лорън.
— За да мога да го построя наново по нов начин. Хей. Сетих се нещо. Ще се връщате ли в града тази вечер?
— Да, живеем в града.
— Понеже снегът бавно затрупва колата ви. Всъщност бързо де.
Мислите трябваше да се набутват в ума на Лорън, но момчето просто ги засмукваше. Адам го огледа с уважение — наперено малко създание, аурата около тялото му бе невероятно по-сложна и цветиста от аурите на другите.
Адам се приготви да умре.
Глава 24
Конър се събуди и осъзна, че не е в леглото. Чуваше вятъра. И беше… прав.
Отвори очи. Бели летящи точици. Студ. До него имаше нещо кожесто. Това беше невъзможно, така че пак затвори очи. Отвори ги отново само за секунда, видя тъмнина, изпълнена с хиляди бели точици, и пак ги затвори. Направо ги стисна всъщност.
Обмисли ситуацията. Гостите си бяха тръгнали, той си беше легнал, майка му беше дошла в стаята му, гледаше го, после внезапно се разплака — избухна в сълзи без никаква причина. После дойде Дан и баща му и майка му се прегърнаха. След това се качиха в стаята си. Той пък беше заспал.
Без да отваря очи, се опита да разбере какво всъщност става.
И разбра: движеше се по улицата, но не ходеше, а по-скоро се плъзгаше във въздуха.
Което не можеше да е вярно, следователно все още спеше.
Отвори очи. И видя къщата — отдалечаваше се зад него.
Всичко това изглеждаше като сън, носеше усещането за сън, но звучеше и миришеше като истинския свят.
Много объркващо. С други думи — не беше сън, и все пак бе невъзможно да е реалност.
За секунда му се стори, че чува часовника в дневната, но беше вятърът — блъскаше се в клоните на боровете на Изгубената земя, както Конър беше нарекъл големите дървета оттатък улицата.
Дърветата се приближаваха, а домът му се отдалечаваше. Около него подскачаха три големи кожести глави.
Задави се, понечи да изкрещи, но се овладя. Трябваше да остане спокоен. Това беше контакт, трябваше да покаже всичките си способности и целия си интелект. „Можеш да се справиш“, каза си.
Но те го бяха похитили.
Добре, това беше лошо, той беше отвлечен от тези създания, нямаше съмнение и не можеше да бъде отречено. Можеше ли отвличането да е за добро? Ако наистина искаш да се срещнеш честно с някого, защо просто не позвъниш на вратата?
Осъзна, че чува нещо странно в лявото си ухо, нещо като дълбоко виене, ако подобен звук можеше да съществува. Посегна към ухото си и докосна слушалка. После видя, че едно от едроглавите същества носи емпетри плейър. Оттам не се носеше никаква музика, само този странен шум.
Извади слушалката от ухото си и веднага падна в една пряспа. За миг остана да лежи, мъчеше се да разбере на какъв принцип работи устройството. Беше звук, звук, който му позволяваше да преодолее гравитацията. Как ли работеше? На какъв принцип? Не, да не се беше побъркал — щеше да го разгадава по-късно това проклето нещо!
Създанията кръжаха наоколо с отворени уста и ръце, опрени на бузите. Не изглеждаха застрашително. Всъщност точно обратното — също изглеждаха уплашени. После едно от тях протегна слушалката към него, не към ухото, а към ръката му.