Той се вгледа в нея. Те се рееха и клатеха глави.
„Моля“, появи се приятно звучащ глас, същият, който беше чул при предишната среща с извънземните, когато и Поли беше с него.
Не, нямаше да ги последва в гората. Побягна към къщата.
„Какво можем да направим, за да ти помогнем да не крещиш?“
„Той не крещи, глупако, той бяга.“
Конър затича по-бързо, краката му затъваха в снега.
— Татко! Мамо! Помогнете ми! Помогнете ми!
Съществата жужаха около него като гигантски мухи. Онова със слушалката летеше точно пред него, лице в лице — и през цялото време му я протягаше.
Къщата беше по-далече, отколкото си мислеше. Беше трудно да тича през снега.
После създанието сякаш се устреми към главата му. „Съжалявам! Съжалявам!“
Слушалката пак беше в ухото му и той пак увисна във въздуха. Отново я измъкна и падна в снега, изправи се, побягна…
Влезе в двора, падна, изправи се, подхлъзна се на заледените камъни и падна пак. Запълзя, стигна до вратата, надигна се и задърпа дръжката.
Заключено.
— Татко! Мамо!
Малката лампичка на звънеца светеше. Той посегна да го натисне.
„Трябва.“
„Не можем.“
„Конър, престани!“
„Влез в него, идиот такъв. Веднага!“
И тогава Конър усети нещо, което са изпитвали съвсем малко човешки същества. Почувства как нещо се движи в тялото му, приплъзва се нагоре по червата му, сякаш е живо.
Разбира се, тримата Крадци можеха да го зашеметят с малка струя газ и да го отнесат, където си поискат, но не ставаше въпрос за това. Кошерът беше наясно, че Конър трябва да бъде опитомен.
Ужасен, Конър се погледна. Гърдите и коремът му бяха голи, горнището на пижамата се вееше разкопчано. Нещо грееше през тялото му и минаваше през гърдите му нагоре към главата. Ярка светлина гореше под кожата му — във формата на змия, която се усукваше и се извиваше в него.
Той извика, опита се да стисне гърдите си с ръце — нещото се стрелна в главата му и викът секна. Главата му за миг заблестя толкова силно, че целият преден двор засия. Висулките лед по капаците на прозорците отразиха синя светлина, ярка като фотографска светкавица.
После стана тъмно. Наистина тъмно. Защото Конър вече го нямаше… никъде. Не гледаше през собствените си очи, не това беше усещането. Това, което усещаше, беше толкова странно, че той трудно можеше да го повярва, но истината беше, че му се струваше, че е погълнат от тялото си, сякаш се беше озовал в собствения си стомах.
Това беше толкова съвършено ново, че дори не можеше да го осмисли, камо ли да го обясни. В действителност беше под въздействието на електромагнитно поле, приложено много внимателно към два милиона определени неврона в мозъка му. Не беше магия. Не съществува магия. Съществува само неизвестното — в случая много стара емпирична наука, огромни познания за функционирането на мозъка и тялото.
Обективно прецени, че е някакъв вид илюзия. И въпреки това страхът беше ноктеста лапа, стиснала сърцето му.
Усети как тялото му се обръща и започва да се отдалечава от къщата. Колкото и усилия да полагаше, не можеше да се върне в главата си и да възвърне контрола върху движенията си.
Опита се да повика баща си, после — обзет от паника — полицията. Не подейства. Не можеше да накара гласа си да се появи. Отчаян, Конър си помисли колко ще тъгуват родителите му — и така и нямаше да разберат какво точно му се е случило.
„Помощ! Моля, помогнете ми!“
„Ние ти помагаме.“
Усети, че се обръща, усети краката си да потъват в снега, усети как се блъска в нещо с гърди.
„Сега ще се отдръпна от теб — каза гласът. — Недей да бягаш.“
След миг започна да се изкачва в тялото си. След още един миг отново виждаше през очите си.
Вятърът повя, боровете застенаха, снегът се посипа. Беше дълбоко в Изгубената земя, толкова навътре, че наоколо нямаше нищо освен борове. Никакви светлини, никакви къщи, просто бледите отблясъци на снега.
„Ние сме тримата Крадци, но не те откраднахме.“
„Напротив, направихме го.“
„Млъкни.“
— Чувам ви.
Никой не помръдна.