Той отново видя, че ще получи отказ и я отклони:
— Много мъже водят дами на разходка с кабриолет. В това няма нищо нередно. А коня и кабриолета винаги доставя мъжът. Добре, има ли разлика, ако вместо да ви поканя утре на разходка и да се погрижа за кон и кабриолет, излезем двамата на езда и аз се погрижа за коне?
— Знаете ли, мис Мейсън, че освен вас нямам нито един приятел на света? Искам да кажа истински приятел, мъж или жена, към когото си привързан, доволен си да бъдеш с него и съжаляваш, когато го няма! С Хегън съм най-близък, но и той е на милион мили от мене. С него се разбираме само по работа. Той притежава огромна библиотека и един особен вид култура. Когато не пише пиеси и стихотворения, прекарва цялото си свободно време в четене на френски, немски и други книги. Само с вас дружа и вие знаете колко рядко се виждаме, веднъж в седмицата — в неделя, и то ако не вали! Свикнах да разчитам на вас. Станахте за мене нещо като… като…
— Като навик — каза тя с усмивка.
— Нещо такова! Беше толкова приятно да ви гледам как яхате кобилата по мъжки, да се приближавате по пътя под дърветата и слънцето да ви грее — а сега какво, като ви няма вас и кобилата, няма да има и нищо хубаво, за което човек да си мисли и да го чака цяла седмица. Ако ми позволите само да я купя…
— Не, не, казвам ви, че не трябва! — Диди се надигна нетърпеливо и очите и се навлажниха при спомена за любимото животно. — Моля ви, не ми говорете повече за нея! Ако мислите, че ми беше лесно да се разделя с нея, лъжете се! Но аз няма да я видя вече и искам да я забравя.
Дейлайт не отговори и вратата се затвори зад нея.
Половин час по-късно той говореше с Джонс, някогашния служител от асансьора и ожесточен пролетарий, когото Дейлайт бе снабдил със средства за една година, за да напише роман. Романът, който той написа, претърпя пълен неуспех. Издателите не искаха и да го видят и сега разочарованият автор бе на служба при Дейлайт в неговото собствено, частно, детективско бюро, което той бе принуден да създаде. Джонс, който казваше, че нищо на света не може да го учуди, след като се бе сблъскал с триковете на железопътните компании, и сега не изрази учудване, когато му възложиха да открие купувача на някаква си кафявочервена кобила.
— Колко да платя за нея? — попита той.
— Колкото и да е! Трябва да я купите, това е важното. Пазарете се здраво, за да не възбудите подозрение, но я купете! След това ще я предадете на този адрес в окръга Сонома. Това е пазачът на малкото ми ранчо. Кажете му, че трябва да се грижи много добре за нея. А след това забравете всичко. Не ми казвайте, от кого сте я купили. Нищо няма да ми кажете, освен че сте я купили и предали. Ясно ли е?
Но още не бе изминала седмицата и Дейлайт забеляза опасния блясък в очите на Диди.
— Какво има? Нещо не е наред? — попита смело той.
— Маб! — отговори тя. — Човекът, който я купи, вече я е продал. Ако съм сигурна, че имате нещо общо…
— Дори не знам на кого сте я продали — отговори Дейлайт. — А и съвсем не мисля за нея! Тя си беше ваша и не е моя работа какво сте направили с нея! Вече я нямате и това е жалко. А сега, докато говорим на подобни опасни теми, ще ви кажа и нещо друго. И няма защо да се засягате, защото всъщност не се отнася до вас!
През промеждутъка, който последва, тя чакаше и го гледаше подозрително.
— Става въпрос за брат ви! Вие не можете да му дадете всичко, от което се нуждае. С парите от кобилата не можете го изпрати в Германия. А неговите доктори казват, че се нуждае точно от това. Трябва да се изпрати при оня смахнат германски специалист, който натрошава на прах костите на човека и след това наново ги оправя. Добре, искам да го изпратя в Германия и да дам възможност на смахнатия да покаже майсторството си, това е всичко!
— Стига да беше възможно! — въздъхна тя, без следа от гняв. — Само че не е възможно и вие знаете, че не е възможно. Не мога да приема пари от вас…
— Не бързайте! — прекъсна я той. — Ако умирахте от жажда и един от дванадесетте апостоли ви подадеше глътка вода, не бихте ли приели? Или бихте се побояли от лошите му намерения? …
Тя направи жест на несъгласие…
— Или ще речете какво ще кажат хората?
— Но това е друго — започна тя.
— Вижте какво, мис Мейсън, трябва да си избиете от главата някои глупави мисли! Тази налудничава идея за парите е най-смешното нещо, което съм виждал. Няма ли да е редно да протегна ръка и да ви хвана, ако падахте от някоя скала? Разбира се, че ще е редно. Но да предположим, че се нуждаете от друг вид помощ — вместо от силата на мускулите ми, от силата на джоба ми? Това вече не било редно! Така казват всички. Но защо казват така? Защото бандите на разбойниците искат всички глупчовци да са честни и да уважават парите. Ако глупчовците не бяха честни и не уважаваха парите, какво щеше да стане с разбойниците? Не разбирате ли? Разбойниците не работят с ръце и мускули, а с долари. Затова ръцете и мускулите са нещо обикновено, а доларите са свещени, и то толкова свещени, че вие не смеете да ми позволите да ви услужа с няколко от тях.