Лари Хегън, който отговори на изискванията и на най-големите спекулации на Дейлайт и у когото нямаше нито илюзии, нито лицемерие, би могъл да бъде добър приятел, но за това пречеше странният му нрав. Наистина той беше своего рода гений, Наполеон в юрисдикцията, и фантазията му надхвърляше фантазията на Дейлайт, но извън кантората двамата мъже нямаха нищо общо. Той прекарваше времето си над книгите, нещо съвършено чуждо за Дейлайт. Голяма част от свободните си часове той посвещаваше в писане на пиеси, които, оставаха само като ръкописи. Дейлайт смътно чувствуваше, че Хегън е умерен, но неизлечим привърженик на хашиша. Хегън живееше с книгите си в някакъв недействителен свят. Той не разбираше живота сред природата и не можеше да го търпи. В храната си бе въздържан като калугер, а физическите упражнения му бяха противни.
По липса на по-близки връзки Дейлайт попадаше сред пиянски, шумни компании. След като неделните разходки с Диди престанаха, той все по-често се връщаше към тези компании. Започна да пие повече коктейли от по-рано, за да издига пак стена около съзнанието си. Голямата червена кола сега излизаше по-често, Дейлайт нае и един коняр, който да извежда Боб. При по-раншния му живот в Сан Франциско между отделните негови сделки имаше промеждутъци, но при тази сделка, по-голяма от всички досегашни, напрежението беше непрекъснато. Сегашната му огромна спекулация със земя не можеше да бъде завършена в два-три месеца. Беше толкова сложна и се разпростираше толкова надалече, че постоянно изникваха нови усложнения и бъркотии. Всеки ден носеше нови задачи и когато ги разрешеше майсторски, той напускаше кантората в голямата си кола и въздишаше с облекчение при мисълта за двойните мартини, които го очакваха. Дейлайт рядко се напиваше. Организмът му беше много здрав и издържаше. Той беше от най-лошия вид пиячи, които пиеха постоянно, съзнателно, не се напиваха и поглъщаха много повече алкохол от нередовните пиячи, които се напиваха.
В продължение на шест последователни седмици той виждаше Диди само в кантората, а там решително избягваше да я заговаря. Но на седмата неделя желанието му да я види го победи. Денят беше бурен. Духаше силен югоизточен вятър и носеше проливен дъжд над града. Не можеше да не мисли за нея и непрекъснато си я представяше как шие, седнала до прозореца. Когато дойде време да изпие първия следобеден коктейл, който обикновено му сервираха в стаята, той се отказа. Изведнъж бе изпълнен с решителност, потърси в бележника си телефонния номер на Диди и го поиска от централата.
Отначало се обади дъщерята на хазяйката и, но след малко чу гласа, който жадуваше да чуе.
— Исках просто да ви кажа, че ще ви дойда на гости! — каза той. — Не исках да ви се домъкна, без да съм ви предупредил, това е всичко!
— Случило ли се е нещо? — чу се гласът й.
— Ще ви кажа, като дойда — измъкна се той.
Той остави червената кола през две улици и отиде пеша до хубавата триетажна къща с дървен покрив. За момент само изпита смущение, но в следващия миг позвъни. Знаеше, че с постъпката си нарушава нейното желание и че я поставя пред трудната задача да посрещне като неделен гост известния мултимилионер с огромна вестникарска слава — Елам Харниш. От друга страна, беше сигурен, че тя няма да изпадне, както казваше той, в „глупави женски глезотии“.
И не се излъга в това си убеждение.
Тя лично го посрещна на вратата и се здрависа с него. Той закачи мушамата и шапката си на закачалката в уютния квадратен хол и се обърна към нея, за да го поведе.
— Там се занимават — каза тя и посочи гостната; през нейната отворена врата се чуваха буйни младежки гласове и се виждаха няколко колежани. — Няма как, ще трябва да дойдете в стаята ми!
Тя го поведе към една врата вдясно. Щом влезе, той се спря като закован, взе да се вглежда наоколо и в нея самата и в същото време полагаше неимоверни усилия, за да престане да се вглежда. В смущението си той не чу и не забеляза поканата й да седне. Значи, това беше квартирата и. Порази го мисълта, че бяха само двамата в нея и че тя не протестира, но точно това и беше очаквал от Диди. Стаята всъщност се състоеше почти от две стаи, тази, в която беше и която по всичко изглеждаше, че е всекидневна, и другата, която можеше да види — спалня. С изключение на една дъбова тоалетка, където бяха подредени четки, гребени и множество красиви дреболии, нямаше никакви признаци, че се използува за спалня. Дейлайт реши, че за легло трябва да й служи широкият диван, застлан с покривка в сиво розов цвят и ограден с възглавници, макар че той беше твърде далече от неговата представа за нормално легло.