Разбира се, в този неудобен момент, застанал прав, Дейлайт не можа да забележи много подробности. Общото впечатление навяваше топлина, уют и красота. Нямаше килими и по дъсчения под той забеляза няколко кожи на вълци и койоти. Вниманието му привлече една „Седяща Венера“, която украсяваше пианото и ясно се открояваше пред увисналата на стената кугуарова кожа.
Но най-силно подейства на възприятията му самата Диди. Винаги го бе поразявала нейната женственост — линиите на тялото, косата, нейните очи, гласът, приликата й с птичка, всичко подчертаваше тази женственост, но сега, в собствената й стая, облечена в мека, опъната по тялото рокля — женствеността и беше поразителна. Беше свикнал да я вижда само в костюми и блузи или в облекло за езда от памучно кадифе и не беше подготвен за този й вид. Сега изглеждаше много по-нежна, по-гъвкава, по-мека и по-близка. Тя представляваше неразделна част от тази атмосфера на спокойствие и красота. Така добре подхождаше на тази атмосфера, както и на строгата обстановка в кантората.
— Няма ли да седнете? — повтори тя.
Дейлайт се почувствува като животно, останало дълго време без храна. Гладът му към нея надви и той се хвърли да „налапа“ вкусното парче пред себе си. Забрави търпението и дипломацията. Най-правият, най-късият път престана да му изглежда прекалено бърз и въпреки че той не го знаеше, този път беше и най-правилният.
— Вижте какво — каза той с глас, треперещ от вълнение. — Има едно нещо, което никога няма да направя, и то е да ви поискам ръката в кантората. Затова съм тука. Диди Мейсън, желая ви, просто ви желая!
Докато говореше, той се приближи до нея, черните му очи горяха, а кипналата му кръв нахлу в бузите.
Действията му бяха толкова изненадващи, че тя едва има време да извика неволно и да отстъпи, хващайки в същото време едната му ръка, когато той се опита да я прегърне.
За разлика от него Диди пребледня и кръвта се отдръпна от бузите й. Ръката й, която бе възпряла неговата и все още я държеше, трепереше. Тя отпусна пръстите си и неговата ръка падна. Диди искаше да каже нещо, да направи нещо, за да премине неудобният момент, но никаква разумна мисъл не й дойде в главата. Изпитваше само желание да се смее. То бе предизвикано наполовина от истерия и наполовина от чувството й за хумор. Постепенно чувството и за хумор взе връх. Въпреки че цялата работа беше изумителна, тя виждаше и смешната й страна. Чувствуваше се, като че е изпитала ужаса от нападението на страшен разбойник, който в последния миг се е оказал мирен пешеходец и я е попитал колко е часът.
Дейлайт пръв се окопити.
— Какъв глупак съм! — каза той. — Надявам се, че мога да седна. Не се плашете, мис Мейсън! Всъщност не съм толкова опасен.
— Не се страхувам — каза тя, усмихна се и сама седна в едно кресло. До него, на пода, Дейлайт забеляза работната и кошничка, от която се подаваше нещо бяло и въздушно, направено от дантела и муселин. Тя отново се усмихна. — Въпреки че, да си призная, в първия миг ме стреснахте!
— Смешно е — въздъхна със съжаление Дейлайт, — ето аз съм достатъчно силен, за да ви прегърна и да ви счупя с една ръка! Свикнал съм да се налагам на хора, на животни, на всичко. А сега седя в това кресло, слаб и безпомощен като агънце! Взели сте ми силата, изглежда.
Диди напразно се мъчеше да отговори нещо на думите му. Вместо това тя непрекъснато си спомняше как по средата на бурното си обяснение той се бе отдръпнал, за да каже няколко незначителни думи. Порази я сигурността на този мъж. Той съвсем не се съмняваше, че рано или късно ще я спечели, тъй че винаги можеше да си позволи да спре и да прави обобщения върху любовта и нейните последици.
Тя забеляза, че по навик ръката му несъзнателно бърка в джоба, където той държеше тютюна и хартийките за цигари.
— Ако искате, можете да запушите! — каза тя.
Той дръпна ръката си бързо, сякаш нещо в джоба го бе ужилило.
— Не, не мислех за пушене! Мислех за вас. Какво друго може да направи човек, когато желае една жена, освен да й поиска ръката? Точно това правя и аз. Не умея да го направя както трябва. Знам. Но мога да го кажа на разбран език и това ми е достатъчно! Наистина много силно ви желая, мис Мейсън. Вече не ми излизате от главата. И искам да знам дали и вие ме искате? Това е то.
— Бих… бих предпочела да не бяхте попитали! — каза меко тя.