— Може би ще бъде по-добре да знаете някои неща, преди да ми отговорите! — продължи той, без да забелязва, че отговорът е вече даден. — Макар че за мен пишат точно обратното, никога не съм ухажвал жена преди вас. Това, дето дрънкат вестниците и списанията, че съм бил донжуан, е съвсем невярно. Няма капка истина в него. Може би съм прекалявал в играенето на карти и пиенето на уиски, но никога не съм закачал жените. Имаше една жена, която се самоуби, но аз не знаех, че ме обича толкова силно, защото, ако знаех, щях да се оженя за нея — не от любов, а за да не я оставя да се самоубие. Тя беше най-добрата от всички, но никога не съм и давал надежди. Казвам ви това, защото сте го чели, а аз искам от мен да разберете как е! Донжуан ли? — презрително каза той. — Ще ви кажа, мис Мейсън, че по-рано ме беше страх от жените. Вие сте първата, от която не ме е страх. Това е най-чудното. Обожавам ви, а не ме е страх от вас. Може би, защото сте различна от жените, които познавам. Вие никога не сте ме преследвали. Какъв ти донжуан! Та аз, откакто се помня, бягам от жените и ако съм се спасил, то е, защото имам здрави дробове и защото досега не съм се препънал да си счупя краката! Преди да ви срещна, никога не съм искал да се женя. Пък дори и дълго, след като ви срещнах. Харесахте ми още от самото начало, но никога не съм мислил, че ще ме хване толкова силно, та да мисля за женитба… От желание и мисли по вас нощно време не мога да спя!
Той млъкна и зачака. Тя беше извадила муселина и дантелата от кошницата и шиеше нещо по тях, може би за да се успокои и да събере мислите си. Тя не поглеждаше към него, а той я поглъщаше с очи. Забеляза здравите й, сръчни ръце — ръце, които можеха да управляват кон като Боб, да пишат на машина с бързината, с която той диктуваше, да везат нежни шевици и без съмнение да свирят на пианото в ъгъла. Той забеляза и още една напълно женска подробност — чехлите й. Бяха малки, бронзови на цвят. Никога не си беше представял, че тя има такъв малък крак. Беше я виждал само с обикновени обувки и ботушки за езда, а те съвсем не разкриваха това и качество. Бронзовите чехли го плениха и очите му непрекъснато се връщаха на тях.
Почука се на вратата и тя отвори. Дейлайт, без да иска чу разговора. Викаха я на телефона.
— Нека ме потърси отново след десет минути! — чу я да казва той и незнайният мъж от другата страна на телефона предизвика у него мигновена ревност. Добре, реши той, който и да е този непознат, Дейлайт здраво ще се бори с него. Беше му чудно, че момиче като Диди досега не се е оженило.
Тя се върна, усмихна му се и се хвана отново за шиенето си. Очите му се спряха на ръцете й, погледнаха към бронзовите пантофи, върнаха се към ръцете й и той си помисли, че има много малко стенографки като нея. Това е по всяка вероятност, защото произхожда от добро семейство и има много добро възпитание. Нищо друго не би могло да обясни наредбата на стаите й, дрехите и начина, по който ги носеше.
— Десетте минути отлитат — подкани я той.
— Не мога да се оженя за вас — каза тя.
— Не ме ли обичате?
Тя поклати глава.
— Харесвате ли ме поне мъничко?
Този път Диди кимна и в същото време се усмихна. Но в усмивката й нямаше презрение. Тя винаги виждаше смешната страна във всяко положение.
— И това е добра за начало — заяви той. — Винаги трябва да има начало, за да се започне нещо. Най-напред и аз само ви харесвах, а вижте какво стана сега! Спомняте ли си, когато ми казахте, че не харесвате начина ми на живот? Променил съм го много. Вече не играя рисковано като преди. Заел съм се със законни сделки, както вие ги наричате, и печеля две минути от една, „отглеждам“ триста хиляди души там, където преди са расли само сто хиляди. А догодина по това време по хълмовете ще растат два милиона евкалиптови дървета. Кажете, не ме ли харесвате малко повече?
Тя вдигна очи от работата си, погледна го и отговори:
— Много ми харесвате, но…
Той я почака малко да завърши изречението си, но понеже не го стори, сам той продължи:
— Аз нямам много добро мнение за себе си, затова не се хваля, когато казвам, че ще стана добър съпруг. Ще видите, че не обичам да се карам и да придирям. Мога да си представя какво значи независимостта на жена като вас. И като моя жена ще бъдете независима. Няма да ви вържа я! Можете да правите, каквото си искате, и няма да срещнете никакви пречки! Бих ви дал всичко, каквото пожелаете.
— С изключение на себе си — го прекъсна тя ненадейно и почти остро.
— Не мисля така! Ще бъда честен и почтен и ще живея порядъчно. Не ми е по вкуса да си деля чувствата.
— Не това исках да кажа! — отвърна тя. — Вместо да се посветите на жена си, вие ще се посветите на тристата хиляди души в Оуклънд, на трамваите си и на вашите фериботни линии, и на двата милиона дървета по хълмовете, на всичко, което е работа, и всичко, свързано с нея!