— Ще се погрижа да не се сбъдне това! — заяви твърдо той. — Винаги ще бъда на вашите услуги…
— Така си мислите, но ще излезе другояче! — Изведнъж тя започна да нервничи. — Трябва да прекратим този разговор. Прилича твърде много на пазарлък. „Колко ще дадете?“ — „Давам толкова и толкова.“ — „А пък аз искам повече.“ Харесвате ми, но не толкова, за да се омъжа за вас, и никога няма да ви харесам толкова, че да се омъжа за вас.
— Откъде знаете? — попита той.
— Защото все по-малко ми харесвате!
Дейлайт онемя от изненада. Лицето му ясно показваше, че изпитва болка.
— О, нищо не можете да разберете! — извика отчаяно тя, започвайки да губи самообладание. — Не искам да кажа това! Харесвам ви! Колкото повече ви опознавам, толкова повече ми харесвате! И в същото време, колкото повече ви опознавам, толкова повече те искам да се омъжа за вас!
Тези загадъчни думи окончателно объркаха Дейлайт.
— Не разбирате ли? — побърза да продължи тя. — Много по-лесно бих се омъжила за току-що пристигналия от Клондайк Елам Харниш, тогава, когато за пръв път го видях преди много време, отколкото за вас сега!
Той бавно поклати глава:
— Това не мога да разбера! Колкото повече опознавате и харесвате някой човек, толкова по-малко искате да се омъжите за него? Близостта предизвиква неуважение, предполагам, че това искате да кажете.
— Не, не! — извика тя, но преди да може да продължи, на вратата се почука.
— Десетте минути изтекоха — каза Дейлайт.
Острият му поглед, наблюдателен като на индианец, огледа набързо стаята, докато Диди беше излязла. Той отново усети с чувствата си, не с разума, топлотата, удобството и красотата на стаята; очароваше го простотата на наредбата — скъпа простота, реши той. Сигурно тези неща в по-голямата част бяха останали от времето, когато баща й е бил жив и богат. Никога преди не можеше да си представи красотата на обикновения дъсчен под с няколко вълчи кожи по него; така беше по-добре, отколкото с килими. Почтително се загледа в библиотеката, където имаше няколкостотин тома. Те представляваха неразгадаема тайна. Не можеше да разбере за какво можеха хората да пишат толкова много. Да пишеш и да четеш, не беше като да вършиш нещо, а той беше преди всичко човек на действията и затова за него бе естествено само да върши нещо.
Погледът му се премести от „Седящата Венера“ на една малка масичка за чай, върху която бяха наредени необходимите изящни и фини принадлежности — лъснат меден чайник и меден котлон. Той знаеше за какво служат котлоните и си помисли дали на него не е готвила вечери на някого от студентите, за които бе дочул да се говори. По стените имаше един-два акварела и той реши, че тя сама ги е рисувала. Имаше също фотографии на коне и репродукции от старите майстори, а виолетовите тонове на едно „Погребение на Христос“ задържаха за известно време погледа му. Но очите му постоянно се връщаха към „Седящата Венера“ върху пианото. За неговия естествен, възпитан сред дивата пустош на Севера ум беше непонятно как една възпитана, млада жена може да държи открито в собствената си стая такава дръзка, за да не кажем, неприлична вещ. Но той се помири с това, понеже вярваше на Диди. Щом тя вършеше нещо, то сигурно беше в реда на нещата. Явно бе, че подобни неща бяха част от културата. Подобни неща имаше и в претъпканото с книги жилище на Хегън. Но Лари Хегън беше съвсем различен. В негово присъствие Дейлайт винаги чувствуваше нещо болезнено, неестествено, а пък Диди беше здрава и жизнена и от нея се излъчваше атмосфера, напоена със слънцето, вятъра и праха на природата. И щом като тази естествена, жизнерадостна и почтена жена слагаше статуи на голи жени върху пианото си, тогава това трябваше да е редно. Самата Диди го правеше да е редно. Тя може да направи почти всичко да е редно. Пък и той нищо не разбираше от култура.
Тя се върна в стаята и когато я прекосяваше, за да седне в креслото си, той се възхити от походката й, а бронзовите чехли го подлудиха.
— Искам да ви задам няколко въпроса — започна веднага той. — Имате ли намерение да се омъжите за някой друг?
Тя весело се изсмя и поклати глава.
— Харесвате ли някого повече от мене?… Например мъжа, с когото току-що говорихте по телефона?
— Няма никой друг. Не познавам никого, когото да харесвам толкова, че да се омъжа за него. Пък и не мисля, че изобщо съм подходяща за женитба. Изглежда, че работата в кантората ме е направила такава!
Дейлайт я огледа от глава до пети с поглед, който я накара да се изчерви, и недоверчиво поклати глава.