— Струва ми се, че вие сте най-подходящата за брак жена, която съм срещал… А сега друг въпрос! Виждате ли, просто трябва да разбера къде съм. Има ли някой друг, когото да харесвате колкото мене?
Но Диди се беше вече овладяла.
— Това не е честно — каза тя. — И ако спрете и помислите, ще видите, че правите точно това, което отричахте — че придиряте! Отказвам да отговарям на въпросите ви! Да говорим за други неща! Какво прави Боб?
Половин час по-късно Дейлайт летеше през дъжда по Телеграф авеню към Оуклънд, пушеше цигара и обсъждаше станалото. Не беше съвсем лошо, заключи той, макар че имаше много неразбираеми неща. Например това, че колкото повече го опознава, толкова повече го харесва, но толкова по-малко иска да се омъжи за него! И това ако не беше загадка!
От една страна хубаво беше, че му отказа. Отказвайки му, тя се бе отказала и от тридесетте му милиона долара. За една стенографка с деветдесет долара на месец, при това видяла много по-добър живот, такъв отказ не беше малко нещо. Явно, че не тичаше след парите. Всяка жена, която бе срещал досега, искаше да го вземе заради парите му. От деня, когато Диди за пръв път дойде да работи при него, той бе удвоил богатството си, беше спечелил петнадесет милиона, а желанието й да се омъжи за него бе намалявало заедно с увеличението на парите му.
— По дяволите! — измърмори той. — Ако спечеля сто милиона от тази сделка със земята, тя ще престане и да ми говори!
Но смехът не помагаше. Загадъчното й твърдение, че би се омъжила по-лесно за току-що пристигналия от Клондайк Елам Харниш, отколкото за сегашния Елам Харниш, продължаваше да го обърква. Оставаше му само едно нещо — да се върне по-близо до стария Дейлайт, който дойде от Севера, за да си опита късмета в голямата игра. Но това беше невъзможно. Не можеше да върне хода на времето назад. Желанието му беше неизпълнимо, а друг начин нямаше. Със същия успех би могъл да поиска отново да стане малко момче.
От разговора им той бе изпитал още едно удовлетворение. Беше чувал по-рано за стенографки, които отказвали на работодателите си и неизменно, веднага след това напускали службата. Но Диди дори не бе и споменала за такова нещо. Колкото и загадъчна да беше, у нея нямаше никакви дребни женски глупости. Главата й си беше на мястото. Но и той се беше държал разумно и може би нейното оставане се дължеше до известна степен и на него. Не й беше досаждал в кантората. Вярно, че на два пъти бе нарушил този принцип, но това бяха отделни случаи и те не се повториха. Тя знаеше, че може да има доверие в него. Но въпреки това той беше сигурен, че повечето млади жени са достатъчно глупави, за да напуснат работата си при мъжа, на когото са отказали. А ето че и щом й обясни разумно защо иска да изпрати брат и в Германия, тя не прояви глупост и се съгласи.
— Виж ти! — заключи той, когато колата спря пред хотела. — Да бях знаел това, което сега знам, щях да й предложа женитба още в първия ден, когато дойде на работа. Според нейните думи тогава било най-подходящото време! Тя ме харесва все повече и повече и колкото повече ме харесва, толкова по-малко иска да се омъжи за мене! Това пък какво ли е? Сигурно се шегува с мене!
Глава XIX
След няколко седмици през една дъждовна неделя Дейлайт още веднъж направи предложение на Диди. Както и първия път той се въздържа, докато жаждата му да я види не го победи и тогава се втурна с червената си кола към Бъркли. Остави колата през няколко улици и продължи пеша до къщата. Но дъщерята на хазяйката му каза, че Диди е излязла и след като размисли малко, прибави, че се разхожда из хълмовете. Девойката му каза още и къде горе-долу би се разхождала Диди.
Дейлайт последва указанията на момичето, отмина скоро и последните къщи по улицата, която бе хванал и която свърши в подножието на хълмовете. Въздухът беше влажен от приближаващия се дъжд. Бурята още не бе избухнала, но надигащият се вятър подсказваше, че е наблизо. Додето стигаше погледът му по гладките тревисти хълмове, нямаше и следа от Диди. Надясно, в една котловинка и по отсрещния и бряг, растеше горичка от големи евкалиптови дървета. Там всичко шумеше и се движеше, високите стройни дървета се люлееха напред — назад от вятъра и удряха клоните си. Сред по-малките шумове от скърцането на дърветата се открояваше дълбокият вой на вятъра, който свиреше като огромна арфа. Дейлайт познаваше добре Диди и беше сигурен, че ще я намери някъде из горичката, където красотата на бурята се проявяваше най-силно. И наистина я намери там, и то на откритото било на отсрещния склон, където напорите на вятъра бяха най-могъщи.