Дейлайт правеше предложенията си за женитба еднообразно, но не и досадно. Той не познаваше дипломацията и тънките хитрини и беше открит и спонтанен като самата буря. Нямаше време за поздрави и извинения.
— Все същата работа! — каза той. — Желая ви и дойдох заради вас. Трябва да ме вземете, Диди, защото колкото повече си мисля, толкова по-сигурен съм, че ме харесвате малко повече от обикновено! И вие не бихте го отрекли; ще посмеете ли сега да го отречете?
Когато започна да говори, той се здрависа с нея и задържа ръката й. Сега тя не отговори и почувствува слаб, но твърд натиск, който я привличаше към него. Без да съзнава, тя почти се поддаде, защото в съшия миг желанието й победи волята. След това обаче внезапно се отдръпна, но остави ръката си в неговата.
— Не се боите от мене, нали? — попита виновно той.
— Не! — усмихна се тя тъжно. — Не от вас, а от себе си!
— Не отговорихте на предизвикателството ми — продължи той, след като отговорът и го бе насърчил.
— Моля ви, много ви моля! — примоли се тя. — Никога не можем да се оженим, затова нека да не говорим повече!
— Хващам се на бас, че пророчеството ви няма да се сбъдне! — Той се беше почти развеселил вече, защото никога не се беше надявал на такъв бърз успех.
Нямаше съмнение, че го харесва; и нямаше съмнение, че го харесва достатъчно, за да му позволи да държи ръката й и да не й е противна неговата близост. Тя поклати глава:
— Невъзможно е. Ще загубите баса!
За пръв път през ума на Дейлайт мина мрачно подозрение — нещо, което би обяснило всичко.
— Да не би да сте сключили таен брак?
Удивлението, което звучеше в гласа му й се бе изписало по лицето му, я накара да избухне във весел смях — също като изблик на радост, който се разнася от гърлото на някоя птичка.
Дейлайт разбра отговора, разгневи се на себе си и реши, че действията са по-резултатни от думите. Той застана между вятъра и нея и я притегли до себе си, така че тя се намери на завет. Вятърът налетя с необичайна сила и зави из върховете на дърветата, а те двамата спряха да послушат. Отгоре им се изсипа дъжд от листата; по петите на вятъра идеха първите капки дъжд. Той погледна надолу към нея и към косата и, която се вееше около лицето и, понеже беше близо до нея, отново и още по-силно почувствува какво значеше тя за него и потръпна, а тя го усети по ръката му, която държеше нейната.
Диди внезапно се облегна на него, наведе глава и я опря леко на гърдите му. Те седяха така, а нов напор на вятъра разхвърля отново листата и донесе нови капки дъжд. Също така внезапно тя вдигна глава и го погледна.
— Знаете ли — каза тя, — снощи се молих за вас! Молих се да не успеете, да загубите всичко… съвсем всичко!
При това загадъчно признание Дейлайт се втрещи от удивление.
— Е, това вече не мога да го разбера! Винаги съм казвал, че не разбирам жените, но вас пък съвсем не мога да разбера! Защо искате да загубя всичко, щом ме харесвате?
— Не казах, че ви харесвам.
— Добре, не сте казали. Тогава аз казвам: щом ме харесвате, не мога да разбера с простия си мозък защо искате да се разоря! Това е като другата ви загадка — колкото повече ме харесвате, толкова по-малко искате да се омъжите за мене! Трябва да ми обясните, това е то.
Ръцете му я обвиха и притиснаха и този път тя не се възпротиви. Главата й беше наведена и той не можеше да види лицето й, но имаше чувството, че тя плаче. Той бе научил предимствата на мълчанието и сега зачака мълчаливо. Нещата бяха отишли вече толкова далече, че тя щеше да бъде принудена да му каже нещо. Беше сигурен в това.
— Не съм романтичка — започна тя и отново го погледна. — По-добре щеше да бъде за мене, ако бях! Тогава бих могла да излъжа себе си и да стана нещастна за цял живот. Но ми пречи ужасният ми здрав разум. Макар че той съвсем не ме прави по-щастлива.
— Все още нищо не разбирам — каза Дейлайт, след като напразно я изчака да продължи. — Трябваше да ми обясните, а нищо не ми обяснихте. Това, за здравия ви разум и че сте се молили да фалирам, ми е съвсем неясно! Мъничката ми, обичам ви много и искам да се омъжите за мен! Съвсем просто, разбрано и почтено. Ще се омъжите ли за мен?
Тя поклати глава, след това заговори и започна да се гневи. И тъжният й гняв бе насочен срещу него — Дейлайт прекрасно разбираше това.
— Тогава ще ви обясня също тъй просто и откровено, както ме попитахте! — Тя млъкна, сякаш се чудеше как да започне. — Вие сте почтен и откровен. Искате ли и аз да бъда почтена и откровена — както жената никога не трябва да бъде? Да ви кажа неща, от които ще ви заболи? Да направя признания, от които ще се срамувам? Да се държа по начин, който на повечето мъже би се сторил неподходящ за жена?