— Моят реланс е до небето! — мрачно потвърди той.
— Ако можехте да играете по същия начин и като любим съпруг!…
Тя заекна и спря, мокрите и бузи се зачервиха и тя сведе поглед пред неговия.
— Няма да кажа нито дума повече — прибави тя. — Държах цяла проповед!
Тя се облегна на него спокойно и доверчиво и се закри на завет в прегръдките му; и двамата не забелязваха все по-силните и по-чести напори на бурята. Проливният дъжд все още се бавеше, но все по-често долитаха водни капки, носени от вятъра и подобни на мъгла. Дейлайт беше явно объркан, когато започна да говори:
— Страшно съм оплетен! Не знам какво да мисля. Поразен съм, мис Мейсън, или по-скоро Диди, защото много ми се ще да те наричам така! Признавам, че има много истина в това, което казваш… Доколкото те разбирам, ти би се омъжила за мене, ако нямах нито цент и не дебелеех. Не, не се шегувам! Просто се мъча да стигна до същността на нещата и до изводите! Ако нямах нито цент, ако водех здрав живот и имах достатъчно време да те обичам и да ти бъда съпруг, вместо да съм потънал до гуша в работа, тогава би се оженила за мене! Всичко ми е съвсем ясно и никога не съм предполагал, че ще излезеш толкова права. Отвори ми очите. Но аз съм се оплел здравата. Какво мога да сторя? Работата ме е вързала и белязала с клеймото си. Краката и ръцете ми са спънати и не мога да стана и да тръгна към зелените ливади. Приличам на оня човек, който хванал мечката за опашката. Не мога да я пусна; желая те и трябва да я пусна, за да хвана тебе! Не знам какво да правя, но сигурно ще се случи нещо. Не мога да те загубя. Просто не мога. И няма да го допусна. Ти и сега едва ли не си по-важна от работата за мене. Работата ми никога не ме е държала буден нощно време. Не мога нищо да ти отговоря. Знам, че не съм същият човек, който дойде от Аляска. Сега не мога да пътувам като едно време с кучетата. Мускулите ми са омекнали, а сърцето ми е закоравяло. Едно време уважавах хората, сега ги презирам. Виждаш ли, целия си живот съм прекарал на открито и смятам, че такъв живот ми подхожда повече. Горе, в Глен Елен, имам най-хубавото ранчо, което си виждала. Това беше, когато ме измамиха с онази фабрика за тухли. Сигурно си спомняш кореспонденцията. Само веднъж видях ранчото и така се влюбих в него, че веднага го купих. Един път само пояздих по хълмовете и бях щастлив като ученик, който бяга от училище. Ако живея сред природата, ще бъде много по-добре. Градът ме разваля. Знам, че в това отношение си напълно права. Но представи си, че молитвата ти се сбъдне, че фалирам и че трябва да работя за една надница?
Тя не отговори, но тялото и издаде съгласието й.
— Да предположим, че ми остане само малкото ранчо и се задоволя да отглеждам няколко кокошки и успявам по някакъв начин да си изкарвам прехраната — тогава ще се омъжиш ли за мене, Диди?
— Та ние ще бъдем през цялото време заедно! — извика тя.
— Само че от време на време ще ходя да ора! — предупреди я той. — Или пък ще отивам до града за храна!
— Но поне кантората няма да я има и няма да се виждаш с този, с онзи, с безброй хора!… Но всичко това е глупаво и невъзможно; ако искаме да избегнем дъжда, трябва вече да си тръгваме!
Преди да се спуснат надолу, там сред дърветата, беше моментът, когато Дейлайт би могъл да я притегли до себе си и да я целуне. Но той беше твърде объркан от новите мисли, които тя му бе навяла, та не се възползува от удобния миг. Той я хвана само за ръка й и помагаше на по-трудните места.
— Чудни кътчета има около Глен Елен! — каза замислено той. — Ще ми се да ги видиш!
На края на горичката той намекна, че ще е по-добре да се разделят там.
— Съседите те познават, а хората са клюкари.
Но тя настоя да я изпрати до в къщи.
— Не мога да те поканя да влезеш! — каза тя, когато стигнаха до стълбите, и протегна ръка.
Вятърът диво виеше и напираше поривисто, но още не беше заваляло.
— Знаеш ли — каза той, — въпреки всичко това е най-щастливият ден в живота ми! — Свали шапка и вятърът разроши и заплете черната му коса, а той тържествено продължи: — Благодарен съм на бога или там на каквото и да е, че ти съществуваш на земята! Защото и ти ме харесваш, и то много! Много се зарадвах, като го каза. Това е… — Дейлайт остави мисълта си недовършена, лицето му прие обикновения си упорит израз и той прошепна: — Диди, Диди, трябва да се оженим. Това е единственият изход! Довери се на щастието, защото всичко ще бъде наред!