Пат Ханрахан, шампион по бокс с голи юмруци и специалист по побоищата, пристъпи напред. Двамата мъже се вчепкаха и преди да направи каквото и да е усилие, ирландецът се намери притиснат в безмилостна хватка — единичен Нелсън, — след което бе заровен надолу с главата в снега. Джо Хайнс, бивш дървар, се строполи с такава сила, като че ли беше паднал от втория етаж на къща; съборен бил с хватка през бедрото, преди още да е готов, така уверяваше той. Всичко това не беше никак изтощително за Дейлайт. Той не се напрягаше дълго. Всъщност не губеше почти никакво време. В даден момент тялото му избухваше внезапно и с ужасна сила, а в следващия се отпускаше. Така например Док Уотсън, сивобрадият мъж с желязно тяло, вдъхващ ужас на побойниците, беше съборен за част от секундата тъкмо преди сам да нападне. Докато Уотсън се готвеше за скок, Дейлайт се нахвърли върху него, и то така внезапно, че го събори назад в снега. Като взе поука от това, Олаф Хендерсън се опита да изненада Дейлайт и се хвърли върху него отстрани, докато той се беше навел с протегната ръка да помогне на Док Уотсън да се изправи. Дейлайт се отпусна на четири крака, подлагайки страната си на Олаф. Олаф, който бе взел инерция, се препъна в неочакваното препятствие, полетя над него и падна надалеч. Преди да може да стане, Дейлайт го беше вече обърнал по гръб, търкаше лицето и ушите му със сняг и пълнеше врата му с шепи.
— Аз не съм по-слаб от тебе, Дейлайт — избоботи Олаф, докато ставаше на крака, — но ей богу, никога не съм виждал такава яка хватка!
Луис Французина, последен от петимата, видя достатъчно, за да е по-предпазлив. Преди да се вкопчи, той цяла минута обикаля и прави измамни движения; цяла минута след това те се напрягаха и клатушкаха, без някой от двамата да спечели преимущество. Точно когато борбата започна да става интересна. Дейлайт направи едно от светкавичните си движения, с което промени напрежението в различните части на тялото си и в същото време мускулите избухнаха в страхотен напън. Луис Французина продължи да отстоява, докато огромното му туловище започна да пращи, а след това бавно се поддаде на напъна, назад и надолу.
— Печелившият плаща! — извика Дейлайт, скочи на крака и ги поведе обратно към „Тиволи“. — Идвайте всички насам! Това е пътят към отровното гнездо!
Наредиха се покрай дългия бар, на места по двама-трима един зад друг и заизтупваха мокасините си; температурата навън беше петдесет градуса под нулата. Бетълс, един от най-известните със смелостта и подвизите си стари пионери, прекъсна пиянското си изпълнение на „Сасафрас рут“ и се заклати към Дейлайт, за да го поздрави. Но насред път той се почувствува задължен да държи реч и извиси глас с ораторски патос:
— Нека ви кажа, хора, че с голяма гордост наричам Дейлайт мой приятел. От по-рано още сме пътували заедно и мога да ви кажа, че той е чисто злато, осемнадесет карата от главата до петите, неговата мръсна кожа! Беше хлапак, когато дойде най-напред по тези места. На неговите години вашите уста са миришели още на мляко. А той никога не е бил дете. Родил се е голям мъж. А в онези дни, слушайте какво ви казвам, мъжът трябваше да бъде истински мъж. Тогава нямаше женствена цивилизация като сега! — Бетълс спря и прегърна Дейлайт през врата с истинска мечешка прегръдка. — Когато в добрите стари времена ти и аз драпахме с кучетата по Юкон, от небето не валеше супа и нямаше пунктове за безплатна храна. Лагерен огън палехме там, където убивахме дивеча, и повечето време живеехме от следите на сьомгата и от заешки кореми — прав ли съм?
Смехът, който посрещна този израз, накара Бетълс да освободи Дейлайт от мечешката си прегръдка и свирепо да се обърне към тълпата.
— Смейте се, мръсни новаци, смейте се! Но аз ще ви кажа в очите, най-добрият от вас не е достоен да завърже връзките на мокасините му. Не съм ли прав, Кембъл? Не съм ли прав, Мак? Дейлайт е от старата гвардия, един от истинските опитни, стари пионери. По онова време нямаше параходи, нямаше търговски пунктове и ние, смелчаците, трябваше да живеем от заешките следи и коремите на сьомгата.
Бетълс се огледа тържествуващо. Сред аплодисментите, които последваха, се чуха викове — искаха Дейлайт да държи реч. Той даде знак, че е съгласен. Донесоха стол и му помогнаха да се качи. Той не беше по-трезвен от тълпата, над която се възправи — дива тълпа, в груби дрехи, с мокасини или непромокаеми ескимоски обувки от моржова кожа, с ръкавици, които висяха по вратовете, и калпаци с рошави наушници, вирнати нагоре като крилатите шлемове на викингите. Черните очи на Дейлайт блестяха, а червенината от изпития алкохол нахлуваше под бронза на загорелите му бузи и ги правеше още по-тъмни. Беше посрещнат с бурни възгласи, от които в очите му се появи съмнителна влага, макар че много от възгласите бяха нечленоразделни и нетрезви. Но откак свят светува, мъжете са живели по този начин, гуляли са, били са се и са се напивали, независимо дали са били в тъмни пещери или край лагерни огньове, в дворците на императорския Рим или в скалистите крепости на грабливи барони, в хотелите-небостъргачи от ново време или в долнопробните кръчми на моряшките квартали. Такива бяха тези мъже, строители на империя в арктическата нощ, самохвалци, пияни и шумни, взели отпуска от сивата реалност на своя героичен труд, за да прекарат няколко лудешки мига. Това бяха съвременните герои и те по нищо не се отличаваха от героите в стари времена.