Въпреки това той не можеше да изличи от мислите си спомена за онези малки бронзови пантофки, за прилепналата рокля и за женствената топлота и кротост на Диди, там, в добре подредените стаи, в Бъркли. Една дъждовна неделя той пак и телефонира, че отива при нея. И както бе вървяло от оня ден, когато първият мъж погледнал първата жена и видял, че е хубава, той отново залагаше сляпата сила на мъжкия нагон срещу тайната слабост на жената да отстъпва. Дейлайт не беше свикнал да се моли и да проси. Обратното, той се налагаше във всичко, което правеше, но имаше една забавна и убедителна упоритост, на която Диди устояваше много по-трудно, отколкото би устояла срещу молбите на някой хленчещ влюбен. Краят на срещата не беше никак щастлив, защото Диди, подтиквана от мъките на собствения си копнеж, доведена до отчаяние от слабостта си и в същото време презираща със своя здрав разум тази си слабост, извика:
— Ти ме караш да си опитам щастието, да се омъжа за теб и да се доверя на щастието, което ще оправи всичко! Казваш, че животът е хазарт. Много добре, нека да играем хазарт! Вземи една монета и я хвърли във въздуха! Ако се падне „ези“ ще се омъжа за теб. Ако е „тура“, ще ме оставиш завинаги на спокойствие и никога вече няма да ми говориш за женитба!
Очите на Дейлайт пламнаха от двойния огън на любовта и страстта към хазарта. Ръката му неволно посегна към джоба. Но той се спря и блясъкът в очите му помътня.
— Хайде! — викна остро тя. — Не се бави, защото мога да се разкая и ще загубиш удобния случай!
— Мъничката ми! — Сравненията му бяха смешни, но в смисъла им нямаше нищо смешно; мисълта му бе също така сериозна, както и гласът му. — Мъничката ми, аз бих играл хазарт от деня на сътворението до второто пришествие, бих залагал златна арфа срещу ореола на светците; бих играл на ези-тура пред прага на Новия Ерусалим и бих сложил маса за фараон пред вратите на рая; но да бъда проклет, ако заложа любовта си на комар! Любовта е нещо твърде голямо за мене, за да рискувам! Любовта трябва да бъде нещо сигурно и между нас двамата е нещо сигурно! Дори да бях уверен, че шансовете да спечеля с това хвърляне са сто към едно, пак не бих хвърлил монетата!…
Пролетта на същата година се разрази голямата криза. Първото предупреждение дойде, когато банките започнаха да си прибират необезпечените заеми. Дейлайт незабавно плати първите лични полици, които му бяха представени; после отгатна, че това показва накъде духа вятърът и че над Съединените щати скоро ще избухне една от тези страшни финансови бури, за които беше само слушал. Но той не можеше да предвиди колко страшна щеше да бъде. Въпреки това той взе всички мерки, които зависеха от него, и беше спокоен, че ще я издържи.
Пари се намираха все по-трудно. След краха на няколко от най-големите източни банки положението така се затегна, че всяка банка в страната започна да прибира заемите си. Дейлайт бе хванат в клопка, хванат, защото за първи път играеше на законната игра.
По-рано подобна паника, придружена с крайно спадане на ценните книжа, щеше да бъде време на златна жетва за него. А сега само наблюдаваше как спекулантите, които бяха плували върху вълната на благоденствието, се подготвяха за кризата, криеха се в безопасност или пък събираха двойна реколта. На него не му оставаше нищо друго, освен да застане здраво и да издържи напора на бурята.
Той виждаше съвсем ясно положението. Щом банките искаха да си изплати заемите, той разбираше, че банките се нуждаят страшно от пари. Но той се нуждаеше повече от тях. А пък знаеше също, че банките не искаха за гаранция ценните му книжа, който държаха. Не можеха да им свършат работа. При такова спадане на ценните книжа не беше време да се продава. Ценните му книжа, които служеха за гаранция, бяха съвършено стабилни и си струваха стойността: но в такъв момент, когато всички викаха непрекъснато за пари, пари и пак пари, те нямаха никаква стойност. Понеже видяха, че е упорит, банките поискаха нови гаранции и когато търсенето на пари стана още по-тежко, те поискаха двойни и тройни гаранции. Дейлайт понякога отстъпваше на исканията им, а по-често не, но винаги водеше упорити битки.
Той се биеше зад срутваща се стена, която поддържаше с глина. Всички части на стената бяха застрашени и той постоянно я обикаляше, като заздравяваше слабите и места с глина. Тази глина бяха парите и той ги хвърляше, една сума тук, друга сума там, навсякъде, където имаше нужда от тях, но само когато нуждата беше съвсем неотложна. Главните му опорни точки бяха компанията „Йерба Буена Фери“, „Обединените трамвайни линии“ и „Обединената водопроводна компания“. Въпреки че хората вече не купуваха места за строеж на къщи, заводи и магазини, те бяха принудени да се возят на неговите трамваи и фериботи и да харчат вода. Когато целият финансов свят вопиеше за пари и загиваше от липсата им, на всяко първо число в касите му се изсипваха много хиляди долари от таксите за водата, а всеки ден от трамваите и фериботите пристигаха десет хиляди долара в монети от по десет и пет цента.