Ако аз започна да падам, така силно ще тупна, че няма да разберете как ще хвръкнете! Малките рибки могат да бягат, но вие не можете. Този кораб няма да потъне, докато стоите на него. Но ако го напуснете, ще се удавите, преди да стигнете до брега! Допълнителните вноски трябва да се дадат — това е всичко! Големите търговски къщи на едро, доставчиците, които снабдяваха хотелите му с хранителни продукти, и цялата тълпа хора, които непрекъснато искаха да им се плаща, прекарваха тежки половинчасови разговори с него. Той ги викаше в кабинета си и им показваше последните номера в играта „мога и не мога“ и „ще направя и няма да направя“.
— По дяволите, трябва да ме поддържате! — казваше им той. — Ако мислите, че си играем с вас вист на дребно и че винаги, когато си поискате, можете да се откажете и да си отидете у дома, жестоко се лъжете! Вижте какво. Уоткинс, преди пет минути казахте, че не искате да чакате за парите! Позволете ми да ви кажа няколко неща! Ще чакате и ще продължавате да чакате! Ще продължавате да ме снабдявате и да се задоволявате с полиците ми, докато премине кризата! Как ще се справите, е ваша, а не моя работа. Спомняте ли си какво направих с Клинкнър и компанията „Алтамонт тръст“? Знам и калта под ноктите на вашето предприятие, и то по-добре от самия вас. Ако се опитате да ме изоставите, ще ви смачкам! Даже и сам да фалирам, ще намеря една минутка време и за вас, да ви помъкна след себе си! Въпросът е дали да потънем, или да изплуваме всички заедно; сигурно се досещате, че е във ваш интерес да ме държите на повърхността!
Най-жестоката му битка беше може би с акционерите на „Обединената водопроводна компания“, защото, за да укрепи широкия си паричен фронт, той поиска да му се даде в заем почти целият солиден приход на компанията. Но никога не отиваше прекалено далеч в твърдото налагане на волята си. Той принуждаваше хората, чиито интереси се преплитаха с неговите, да правят жертви, но когато някой от тях биваше притиснат до стената и се намираше в голяма нужда, Дейлайт се притичваше, помагаше му и го връщаше в редиците. В подобен момент на върховни усилия само един силен човек би могъл да удържи сложното положение и Дейлайт беше именно такъв човек. Той маневрираше и лавираше, измисляше и планираше, ободряваше и подкарваше по-слабите, държеше страхливците в редиците на борбата и нямаше милост към дезертьорите.
Накрая, в началото на лятото, нещата започнаха да се оправят. Дойде ден, когато Дейлайт направи нещо, което не бе правил преди. Напусна кантората един час по-рано от обикновено, защото за пръв път от започването на кризата беше приключил преждевременно работата си. Преди да си тръгне, той се отби в частния кабинет на Хегън, за да си побъбрят, и когато тръгна да си отива, му каза:
— Хегън, ние сме в чудесно състояние! Измъкваме се от заложната къща в добра форма и ще си отидем, без да оставим нито един залог неоткупен! Най-лошото мина и вече му се вижда краят! Ще постегнем юздите още някоя и друга седмица, може да ни попритиснат още малко, но след това ще се отпуснем и ще си плюем на ръцете!
Този път той промени програмата си. Вместо да отиде направо в хотела, започна да обикаля баровете и кафенетата, пиеше тук един коктейл, там един коктейл, а където срещнеше някой познат, и по два-три. След около един час влезе в бара „Партенон“, за да изпие последния коктейл преди вечеря. Цялото му същество беше приятно затоплено от алкохола и той бе изпаднал в прекрасно настроение. В единия ъгъл на бара няколко млади мъже мереха силите си по стария известен начин, като опираха лакти върху тезгяха и се мъчеха да наведат ръцете си надолу. Един широкоплещест млад гигант, без да мръдне лакът, сваляше ръцете на всички, които му се противопоставяха. Дейлайт се заинтересува.
— Това е Слосън — отговори барманът. — Хвъргач на чук от университетския отбор! Тази година счупи всички рекорди, дори и световния! Юначага, няма що!
Дейлайт кимна, отиде при него и намести ръката си.
— Бих искал да си опитам късмета в тази игра, синко! — каза той.
Младият мъж се засмя и вкопчи ръка в неговата; и за голямо учудване на Дейлайт ръката му бе наведена и опряна на бара.
— Чакайте малко! — измърмори той. — Нека опитаме още веднъж! Първия път сигурно не съм бил готов!
Ръцете им се вкопчиха отново. Всичко стана много бързо. Атаката на мускулите му веднага се превърна в защита и след напразна съпротива, ръката на Дейлайт бе наведена и опряна на бара. Дейлайт беше удивен. Нямаше никакъв трик. Умението им беше еднакво, дори неговото бе по-голямо. Той поръча по нещо за пиене и все още с удивление гледаше ръката си като някаква нова, чужда вещ. Той не познаваше тази ръка. Не беше същата ръка, с която си бе служил толкова години, това беше сигурно. Старата му ръка? Та за нея да наведе ръката на този млад юначага щеше да е играчка. Но тази ръка — той продължаваше да я гледа с такова съмнение и объркване, че предизвика шумния смях на младите хора.