Този смях го отрезви. Отначало и той се присъедини към него, но лицето му постепенно стана сериозно. Той се наведе към хвъргача на чук.
— Синко — каза той, — позволи ми да ти пошепна една тайна! Махни се оттук и престани да пиеш, преди да си започнал!
Младежът се изчерви гневно, но Дейлайт продължи твърдо:
— Слушай баща си и му позволи да ти каже това-онова! Аз самият съм млад човек, но не се чувствам така. Нека ти кажа, че преди няколко години да наведа ръката ти, би било все едно да набия дете от забавачницата!
Слосън го погледна с недоверие, а другите се хилеха и се натрупаха около Дейлайт, за да го накарат да продължи.
— Синко, не обичам да държа проповеди! За пръв път се разкайвам, и то ти ме накара! Видял съм туй-онуй на времето си и както можеш да забележиш, не съм от меко тесто. Но позволи ми да ти кажа: само дяволът знае колко милиона имам и бих ги дал всичките, още сега, на този бар, ако мога да надвия ръката ти! А това значи, че бих се отказал от цялата престрелка, само да се върна там, където бях, преди да прекъсна спането си под открито небе, преди да дойда в градските кокошарници да пия коктейли и да се возя на автомобил! Ето какво ми е, синко, това чувствам! Играта не си струва трудът. Погрижи се за себе си и от време на време си спомняй съвета ми! Лека нощ!
Той се обърна и излезе, залитайки. Понеже беше явно пиян, изказването му не бе взето сериозно.
Все още замаян, Дейлайт се върна в хотела, вечеря и се приготви да ляга.
— Проклетото хлапе! — измърмори той. — Наведе ръката ми без никакво усилие! Моята ръка!
Той повдигна виновната ръка и с глупаво учудване се загледа в нея. Ръката, която никога не е била побеждавана! Ръката, от която се плашеха гигантите в Съркъл Сити! И някакво си хлапе от университета, смеейки се в лицето му, я беше победило — и то два пъти! Диди беше права. Той не беше същият човек. Положението изискваше повече внимание, отколкото той му отделяше. Но не му беше сега времето. На сутринта, след като се наспи добре, щеше да се занимае с тая работа.
Глава XXII
Дейлайт се събуди с пресъхнали уста, пи доста вода от шишето до кревата му и подхвана нишката на разсъжденията си, където я бе изоставил предната вечер. Той направи преглед на подобрението във финансовата криза. Накрая нещата бяха почнали да се оправят. Още беше трудно, но нямаше вече големи опасности. Както беше казал на Хегън, засега беше достатъчно да се сложат юздите и да се играе внимателно. Щеше да има още неизбежни безредици и опасности, но те не бяха толкова големи, както тези, през които бяха вече минали успешно. И той беше здравата ударен, но се измъкваше без счупени кости, а това беше нещо, с което Саймън Даливър и много други не можеха да се похвалят. И нито един от приятелите му в работата не беше разорен. Беше ги заставил да стоят в редиците, за да го спасят, и по този начин и те самите се бяха спасили.
Мислите му се прехвърлиха върху случката в бара „Партенон“, където младият атлет бе навел ръката му. Той вече не беше поразен от това, но бе натъжен, както само един силен човек би могъл да се натъжи, когато види, че силата му го е напуснала. Изводите бяха твърде ясни, за да мами дори и себе си. Той знаеше защо ръката му бе победена. Не защото беше стар. Сега беше в разцвета на годините си и всъщност той трябваше да наведе ръката на атлета. Дейлайт знаеше, че си бе позволил доста нещо. Винаги беше гледал на силата си като на нещо постоянно, а ето че в течение на години тя бе изтичала равномерно от него. Както сам бе поставил диагнозата, той бе дошъл от живота на открито, за да хване ръжда из градските кокошарници. Беше почти забравил да ходи пеша. Беше се отпуснал и се возеше в автомобили, файтони и трамваи. Не правеше никакви упражнения, а мускулите му бяха разядени от алкохола.
А струваше ли си трудът? Какво значеха в крайна сметка всичките му пари? Диди беше права. Можеше да си купи само един стол, а в същото време парите правеха от него най-презрения роб. Здраво го обвързваха. Ето че и сега беше обвързан от тях! Дори и да искаше, днес не можеше да остане да лежи в кревата. Парите го викаха. Скоро щеше да свирне сирената на кантората му и той щеше да й се подчини. Ранната слънчева светлина нахлуваше през прозореца му — прекрасен ден за езда из хълмовете с Боб, Диди и Маб. А всичките му милиони не можеха да купят този ден. Можеше да дойде някоя внезапна финансова бъркотия и той трябваше да е там, за да я посрещне. Тридесет милиона! И те бяха безсилни да убедят Диди да язди Маб — Маб, която бе купил, която никой не използваше, и тя дебелееше по пасищата. Какво представляваха тридесет милиона, когато не можеха да купят една разходка с момичето, което обичаше? Тридесет милиона! Караха го да идва тука, да отива там, висяха на шията му като воденични камъни, растяха и го погубваха, забраняваха му и му пречеха да спечели това момиче, което работеше за деветдесет долара на месец.