Кое е по-добро? — се питаше той. Точно това беше мисълта на Диди. Това беше смисълът на молитвата й да се разори. Той вдигна провинилата се дясна ръка… Разбира се, че тя не можеше да обича тази ръка и това тяло, както ги бе обичала — силни и здрави преди години. Той самият не харесваше тялото и ръката си. Някакво младо хлапе си позволяваше да си играе с тях. Тялото му бе изневерило. Той изведнъж се надигна. Не, дявол да го вземе, той му беше изневерил! Той бе изневерил сам на себе си. Той бе изневерил на Диди. Тя беше права, хиляди пъти права и имаше достатъчно здрав разум, щом отказваше да се омъжи за един роб на парите с изгнил от уиски скелет.
Той стана от кревата и се огледа в дългото огледало на вратата на гардероба. Не беше никак красив.
Едновремешните му слаби бузи ги нямаше. Сегашните бяха дебели и като че ли от собствената си тежест увисваха надолу. Той потърси жестоките черти, за които му беше говорила Диди, и ги откри, а в очите откри грубост, в очите, помътнели от снощните коктейли и от коктейлите на много месеци и години. Погледна ясно очертаните торбички под тях и се стресна. Нави ръкава на пижамата си. Нищо чудно, че хвъргачът на чук бе надвил ръката му. Та това не бяха мускули! Те бяха изчезнали в пласт тлъстини! Свали горнището на пижамата си. Отново се ужаси, този път от дебелината на тялото си. Не беше приятна гледка. Стройният му корем се бе превърнал в търбух. Изпъкналите мускули на гърдите, рамената и стомаха се бяха превърнали в гънки от тлъстини.
Той седна на кревата и през мисълта му минаха картини от младежкото му превъзходно тяло, картини на лишенията, които бе понасял по-добре от другите, по-добре дори от кучетата и индианците, чиито нозе бе изтощавал сред невъобразимите дни и нощи по пътищата на Аляска, картини на подвизите и мощта, които го бяха направили цар сред онази здрава пионерска раса.
Това е старостта. Тогава пред мисления му взор мина старецът, когото бе срещнал в Глен Елен, който се качваше по хълма сред огньовете на слънчевия залез, с побеляла глава и брада, осемдесет и четири годишен, понесъл в ръка ведрото с пенливо мляко, а на лицето с израз на доволство от изминатия летен ден. Това се казва старост. „Да, господине, осемдесет и четири и по-пъргав от много други! — беше чул той да казва старецът. — И никога не съм стоял без работа. Минах през равнините с чифт волове и се бих срещу индианците в петдесет и първа, а по това време бях вече женен и имах седем деца!“
След това си спомни за старата жена, която правеше виното сред дъбравите, които ограждаха разчистеното и парче земя в планината; и за Фъргюсън, малкия човечец, който бе изскочил като заек на пътя, някогашния отговорен редактор на голям вестник, доволен сега да живее сред гората край своето изворче и отгледаните като деца плодни дървета. Фъргюсън беше разрешил задачата. Болнав и алкохолизиран, той бе избягал от докторите и от градските кокошарници, и целият бе попил здраве като гъба. Щом такъв болник, който докторите са били отписали, може да се превърне в здрав физически работник, какво ли не можеше да стори при подобни условия един човек като него, който беше само понапълнял? Той се видя пак с тяло, което си е възвърнало всички младежки качества, помисли за Диди и внезапно седна на кревата, стреснат от великата идея, която му хрумна.
Дейлайт не седя дълго. Мозъкът му както винаги работеше като стоманена пружина и мигновено обмисли идеята от всички страни. Това беше нещо голямо, по-голямо от всичко, което бе правил досега. Но той не се смути, взе идеята в двете си ръце, обърна я и я разгледа. Простотата й го очарова. Той се захили радостно, взе решение и започна да се облича. Облечен наполовина, спря, за да говори по телефона.
Най-напред се обади на Диди.
— Тази сутрин недей идва в кантората! — каза той. — Ще дойда да те видя за малко!
Обади се и на други. Повика колата си. На Джонс нареди да изпрати Боб и Уолф в Глен Елен. Изненада Хегън, като го накара да прегледа нотариалния акт за ранчото в Глен Елен, и го помоли да състави нов на името на Диди Мейсън.