— Но още не си отговорил на въпросите ми! — упрекна го тя, като се откъсна, зачервена и щастлива, от прегръдката, с която бе завършил разказа.
— Кажи, какво точно искаш да знаеш? — попита той.
— Искам да знам как ще бъде възможно всичко това? Как ще можеш да напуснеш работата си точно сега? Какво значеше това, че нещо ще се случи много скоро? Аз… — тя се поколеба и се изчерви. — Аз отговорих на твоите въпроси!
— Хайде да отидем и да се оженим — подкани я той и цялата веселост на думите му се отрази и в очите. — Знаеш, че трябва да отстъпя мястото си на по-малкия си брат и не ми остава да живея дълго! — Тя направи недоволна гримаса, а той продължи сериозно: — Виж каква е цялата работа, Диди! От началото на кризата работя не като кон, а като четиридесет коне и въпреки това през цялото време мислите, на които ти ме наведе, се готвеха да дадат плод. И тази сутрин дадоха плод, това е всичко! Започнах да се надигам от кревата с намерението да отида в кантората както винаги. Но не отидох в кантората. Точно тогава те дадоха плод. Слънцето светеше през прозореца и знаех, че сред хълмовете трябва да е прекрасно. Знаех, че искам да яздя с теб из хълмовете точно трийсет милиона пъти повече, отколкото исках да отида в кантората. И през цялото време знаех, че това е невъзможно. А защо? Заради кантората. Кантората не ми позволяваше. Всичките ми пари се възпротивиха, препречиха се на пътя ми и не ме пускаха. Парите си имат един проклет начин винаги да се препречват на пътя! Сама го знаеш!
Тогава реших, че съм стигнал на кръстопът. Единият път водеше към кантората. Другият водеше към Бъркли. И аз поех пътя към Бъркли. Никога вече няма да стъпя в кантората. Всичко това е минало, свършено, приключил съм с него и оставям всичко да пропадне, ако ще. Твърдо съм решил. Виждаш ли, станах религиозен и приех една твърде стара вяра; това е любовта, а тя е по-стара и от най-старата религия. Това е ТО, ето какво е то — ТО с големи букви!
Тя го погледна внезапно, почти уплашена.
— Искаш да кажеш?… — започна тя.
— Искам да кажа точно това. Започвам наново. Оставям всичко да пропадне. Когато тридесетте милиона застанаха срещу мене и ми казаха, че днес не мога да изляза с тебе из хълмовете, аз реших, че е дошло времето да се действува. И ето че започвам да действам! Имам тебе, силата да работя и малкото ранчо в Сонома. Това е всичко, което искам, и само това ще запазя от състоянието си заедно с Боб, Уолф, един куфар и сто и четиридесет юзди от конски косми. Всичко друго се маха и много се радвам, че се отървавам от него. Другото е само боклук!
Но Диди настояваше.
— Тогава цялата тази… тази огромна загуба съвсем не е неизбежна, така ли? — попита тя.
— Не съм казал това. Тя е неизбежна. Ако тези пари си мислят, че могат да ми се изпречат отпред и да ми кажат, че не бива да излизам с тебе на езда …
— Не, не, бъди сериозен! — прекъсна го Диди. — Не искам да кажа това и ти го знаеш. Искам да знам, дали от гледна точка на бизнеса този крах е неизбежен?
Той поклати глава:
— Можеш да се хванеш на бас, че не е! В това е цялата работа. Не се отказвам, понеже съм победен от кризата и трябва да се откажа! Не, уволнявам бизнеса след като съм победил кризата, и сега печеля, без да си мръдна пръста! Това показва колко малко ме е грижа за бизнеса! Само ти имаш значение, мъничката ми, и затова играя по този начин!