Той се изправи, за да даде знак на Хегън да си върви. А Хегън беше съвършено замаян. Той също се изправи, но безпомощно се оглеждаше наоколо.
— Чиста, абсолютна лудост! — измърмори той.
— Дръж се, Лари! Винаги си говорил за чудесата на човешката природа. Ето сега ти давам още един пример именно за това, а ти не го оценяваш! Аз съм по-голям мечтател от тебе, това е всичко. И мечтата ми сигурно ще се сбъдне. Това е най-голямата, най-хубавата мечта, която съм имал някога, и съм се заел да я осъществя…
— Като загубиш всичко, което имаш! — избухна Хегън.
— Точно така. Като изгубя всичко, което имам. Не го и искам! Но стоте и четиридесет юзди от конски косми ще си запазя въпреки всичко… А сега по-добре ще е да побързаш при Ънуин и Харисън и да отидеш в града. Ще си бъда в хотела и можете да ми се обадите по всяко време!
Той се обърна към Диди веднага щом Хегън излезе и я хвана за ръката.
— А сега, мъничката ми, няма вече нужда да отиваш в кантората! Смятай се за уволнена. И помни, че съм ти бил работодател и ще трябва да дойдеш при мене за препоръка, а ако не си съвсем послушна, няма да ти я дам. Междувременно си почини и помисли какво искаш да вземеш, защото ще трябва да подредим къщата с твоите неща, поне по-официалните помещения!
— Но, Елам, няма, няма да сторя това! Ако извършиш тази лудост, никога няма да се омъжа за тебе!
Тя се опита да си измъкне ръката, но той я хвана още по-здраво, грижовна, бащинска ласка.
— Ще бъдеш ли откровена и честна? Добре, ето ти! Какво предпочиташ — мене и парите или мене и ранчото?
— Но… — започна тя.
— Без но! Мене и парите ли?
Тя не отговори.
— Мене и ранчото ли?
Тя пак не отговори, но той не се разтревожи.
— Виждаш ли, аз знам отговора ти, Диди, и няма какво повече да говорим! Напускаме и отиваме по хълмовете в Сонома. Решавай какво да опаковаш и след няколко дена ще изпратя работници, за да свършат каквото трябва. Това ще бъде почти последната работа, която друг ще върши за нас. Разопакованото и нареждането ще си го вършим вече сами!
Тя направи последен опит.
— Елам, няма ли да се вразумиш? Има време да промениш решението си. Мога да телефонирам и да хвана мистър Хегън веднага щом стигне в кантората…
— Та аз ли съм единственият разумен човек в цялата тази тълпа? — отвърна той. — Погледни ме, не съм ли спокоен и щастлив като цар, а те се мотаят наоколо като куп уплашени кокошки, на които предстои да ги колят!
— Ако мислех, че ще помогне, бих заплакала! — заплаши го тя.
— Тогава сигурно ще трябва да те прегърна и да те успокоя! — отвърна той на заплахата й. — А сега ще си вървя! Много лошо стана, че продаде Маб, можеше да я изпратиш на ранчото. Но ще се погрижа да ти намеря някаква кобила за езда!
Когато Дейлайт застана на върха на стъпалата и си тръгна, тя каза:
— Няма нужда да изпращаш работници! Нищо няма да се опакова, защото няма да се омъжа за тебе!
— Хич не ме е страх — отвърна той и слезе надолу по стъпалата.
Глава XXIV
След три дни Дейлайт отиде в Бъркли с червената си кола. Караше я за последен път, защото на другия ден голямата машина смени притежателя си. Трите дни бяха пълни с напрежение, защото неговият крах беше най-големият, който кризата бе предизвикала в Калифорния. Вестниците пишеха само за тази новина и точно тия, които по-късно откриха, че Дейлайт изцяло е защитил интересите им, вдигнаха голям вой на възмущение. Когато тези факти излязоха на бял свят, те станаха причина да се разпространи нашироко слуха, че Дейлайт е полудял. Търговците и финансистите бяха убедени, че разумен човек не може да постъпи по този начин. От друга страна, продължителното му пиене и любовната история с Диди не се узнаха никога и единственото възможно обяснение беше, че дивият финансист от Аляска е полудял. А Дейлайт се хилеше и потвърди подозренията, като отказа да види репортерите.
Той спря колата пред вратата на Диди и я посрещна с обичайната си стремителност, като я прегърна, преди да проговори.
— Направих го! — съобщи той. — Разбира се, ти си видяла вестниците. Разорен съм напълно и дойдох да разбера кой ден искаш да тръгнем за Глен Елен. Трябва да е скоро обаче, защото в тия дни е твърде скъпо да се живее в Оуклънд. Платил съм си в хотела само до края на седмицата и не мога да си позволя да остана повече. От утре ще съм принуден да използвам трамваите, а за тях трябват доста петачета.