Той спря, зачака и я погледна. По лицето й се изписа нерешителност и вълнение. След това добре известната усмивка се появи на устните й в очите и накрая тя отхвърли глава назад по познатия му момчешки начин и се изсмя…
— Кога ще дойдат работниците да опаковат? — попита тя.
Тя отново се засмя и се престори, че иска да избяга от мечешката му прегръдка.
— Мили Елам — пошепна тя, — мили Елам! — И за първи път тя самата го целуна.
Гальовно прекара ръка през косата му.
— Сега очите ти са златни — каза той. — Мога да погледна в тях и да кажа точно колко ме обичаш.
— Били са съвсем златни за тебе, Елам, още много отдавна! Мисля, че в нашето малко ранчо ще бъдат винаги златни.
— В косата ти също има злато — блестящо злато. — Той обърна ненадейно лицето й, задържа го в ръцете си и се загледа продължително в очите и. — А и онзи ден, когато каза, че няма да се омъжиш за мене, очите ти пак бяха пълни със злато!
Тя кимна и се засмя.
— Щеше да стане, както ти искаше! — призна тя. — Но не можех да взема участие в такава лудост. Но през цялото време те обичах, Елам, защото беше едно голямо дете, което счупва тридесет милионната си играчка, защото му е омръзнало да си играе с нея! И когато казвах „не“, знаех през цялото време, че е „да“! И съм сигурна, че очите ми са били златни през цялото време. Беше ме само страх, че няма да успееш да загубиш всичко. Защото, мили, знаех си, че ще се омъжа за тебе във всички случаи, а пък така исках само тебе, ранчото, Боб, Уолф и юздите от конски косми! Да ти кажа ли една тайна? Веднага щом си отиде, телефонирах на човека, на когото продадох Маб!…
Тя скри за миг лице в гърдите му, а след това го погледна отново, потънала в щастие.
— Виждаш ли, Елам, въпреки че устата ми говореха противното, още тогава бях решила… Аз… аз просто трябваше да се омъжа за тебе! Но се молех да успееш да загубиш всичко! И така, опитах се да намеря Маб. Но човекът я беше продал и не знаеше какво е станало с нея! Виждаш ли, исках да яздя с тебе по хълмовете в Глен Елен, яхнала Маб, а ти — Боб, също както яздехме из Пиемонтските хълмове.
Дейлайт го засърбя езика да и каже къде се намира Маб, но се сдържа.
— Обещавам да ти намеря друга кобила, която ще харесаш колкото Маб! — каза той.
Но Диди поклати глава — за кобилата тя не можеше да бъде утешена.
— Дойде ми на ума нещо! — каза Дейлайт, като побърза да измести разговора на по-безопасна почва. — Ние бягаме от градовете и ти нямаш никакъв роднина, така че не ми изглежда редно да започнем, като се оженим в града. Та ето какво предлагам: аз ще замина за ранчото, ще постегна къщата и ще освободя пазача. Ти ще ме последваш след два дена и ще дойдеш със сутрешния влак. Аз ще съм уредил всичко с пастора и той ще ни чака. А ето и още нещо! Ще си вземеш дрехите за езда в един куфар. Щом свърши церемонията, ще отидеш в хотела и ще се преоблечеш. След това ще излезеш и ще ме намериш да чакам с два коня, и ще тръгнем към ранчото, така че веднага ще видиш най-хубавите му места. А ранчото е наистина хубаво. И тъй, щом се разбрахме по този въпрос, ще те чакам със сутрешния влак в други ден.
Диди заговори и се изчерви.
— Такъв ураган си!…
— Да, госпожо! — проточи той. — Не обичам да хабя дневната светлина! А ние двамата сме изхабили купища от дневна светлина. И двамата сме били възмутителни разсипници! Можехме да сме женени преди години.
Два дена по-късно Дейлайт чакаше пред хотела в Глен Елен. Церемонията бе завършила и той бе оставил Диди да влезе в хотела и да се преоблече за езда, а сам бе отишъл да доведе конете. И сега държеше Боб и Маб, а Уолф лежеше в сянката на коритото за водопой и го поглеждаше. Двата дена под калифорнийското слънце бяха вече оставили нов, лек загар върху стария бронзов цвят на лицето му. Но когато видя Диди да излиза от вратата с камшик в ръка, облечена в пола от кадифе и кожените ботушки, познати му от дните из Пиемонтските хълмове, бузите на Дейлайт се оцветиха още по-силно, а очите му загоряха. Тя го погледна и нейното лице също се зачерви. След това погледна към конете и видя Маб. Но погледът и отскочи обратно към него.
— О, Елам! — въздъхна тя.
Въздишката й беше почти като молитва, но молитва, изпълнена с хиляди скрити значения. Дейлайт се опита да даде вид, че нищо не разбира, но сърцето му пееше твърде възторжено, за да превърне всичко в обикновена закачка. В името му, което бе произнесла, се съдържаше упрек, подсладен с благодарност, смесица на любов и щастие.