Тя пристъпи, поглади кобилата, отново се обърна да го погледне и пак въздъхна:
— О, Елам!
Всичко, което прозвуча в гласа й, се отрази и в очите й, и Дейлайт надзърна в бездна, толкова дълбока, че не би могла да я опише човешката реч — цялата необятна тайнственост, цялото чудо на любовта и жената.
Той отново потърси шеговити думи, но мигът беше прекалено тържествен, за да има място дори за любовни закачки. И двамата мълчаха. Тя пое юздите и той й подаде ръка, за да стъпи на нея. Диди подскочи, когато той я повдигна, и се намести на седлото. В следващия миг и той се беше качил на коня и застана до нея. Уолф поведе с обичайния си вълчи тръс и те се заизкачваха по хълма, който извеждаше от градчето — двама влюбени върху два кафявочервени коня, тръгнали на езда сред топлия летен ден към медения си месец. Дейлайт се чувстваше опиянен, сякаш бе пил вино. Намираше се на най-високия връх в живота си. Никой не можеше и не беше се изкачвал по-високо. Това беше денят на дните му, денят на неговата любов, времето, когато се намира съпругата, и всичко е увенчано от девственото притежание на онази, която бе казала „О, Елам!“, и от гласа, с който го бе казала, и от погледа, с който го бе погледнала от дъното на душата си.
Те изкачиха билото на хълма и той наблюдаваше радостта, която се изписа по лицето и, когато видя красивата гледка. Показа й гъсто обраслите с дървета хълмове отвъд вълнистите узрели жита на нивите.
— Те са наши — каза той. — А това е само една част от ранчото! Почакай, докато видиш големия каньон. Там има еноти, а тука, по склоновете на Сонома, има видри. А елените! — цялата планина гъмжи от тях! Ако потърсим повечко, можем да подплашим и някой когуар. А виж там онази малка ливада — няма да ти казвам нищо повече! Почакай и сама ще видиш.
Те се отклониха при портата, където пътят към мястото за копаене на глина прекосяваше ливадите, и двамата с възхищение поеха дъха на зрялото сено, който лъхна право в ноздрите им. Както и при първото му идване, чучулигите издаваха звънките си чуруликания и изхвърчаха пред конете, а когато стигнаха до гората, изпъстрена с малки цветни полянки, чучулигите отстъпиха на кълвачите и сините сойки.
— Сега сме на наша земя — каза той, когато напуснаха ливадите. — Оттук се стига до най-гористата и насечена част. Почакай само и ще видиш!
Също както през първия ден той обърна встрани от кариерата за глина и пресече гората вляво, отмина първия извор и накара конете да прескочат разрушената ограда. Оттук нататък Диди изпадна в неспирен възторг. До изворчето, което бълбукаше сред секвоите, растеше друга дива лилия, понесла на нежното си стебло огромния фонтан на белите восъчни камбанки. Този път той не слезе от коня, а поведе през дълбокия каньон, където потокът бе пробил път сред хълмовете. Тук Дейлайт бе поработил преди това и сега една хлъзгава и стръмна конска пътека прекосяваше потока. Те минаха нататък през полумрака на секвоите и още по-нататък през плетеницата от мадронови дървета и дъбове. Излязоха на малка поляна от няколко акра, където тревата достигаше до кръста.
— Наше — каза Дейлайт.
Тя се наведе от седлото, откъсна един стрък и го захапа.
— Сладка планинска трева! — извика тя. — Точно такава обича Маб.
И през цялото време, докато яздеха, тя продължаваше да пуска възклицания на изненада и възхищение.
— И никога не си ми разправял за това! — го упрекна тя, когато погледнаха през просеката над спускащите се надолу гористи склонове към извивката на долината Сонома.
— Ела! — каза той. И те се върнаха през горската сянка, прекосиха потока и стигнаха до дивата лилия при извора.
И тука, където пътят водеше нагоре из гъсталака по стръмния хълм, той бе прокарал примитивна конска пътека. Когато се изкачваха по зигзагите, те поглеждаха от време на време през морето от листа. Но погледът им се спираше винаги от зелената стена и през цялото време горският свод се извисяваше над тях като само тук-таме малки пролуки позволяваха да проникват слънчеви лъчи. Навсякъде наоколо им растяха различни видове папрати, от най-малките до най-едрите, високи по шест до осем фута. Докато се изкачваха, под себе си виждаха огромни чепати стволове и клони на стари дървета, а над себе си — същите чепати клони.
Диди спря коня и въздъхна от толкова много красота.
— Като че сме плувци — каза тя, — които се издигат към повърхността през басейн от зелено спокойствие! Там горе някъде са небето и слънцето, но тук е басейнът и ние сме много, много дълбоко!