Те подкараха конете, но едно малко цвете, което се подаваше сред папратите, привлече вниманието й и я накара отново да спре.
Стигнаха билото и изскочиха от басейна, сякаш в друг свят, защото сега бяха сред горичка от млади мадронови дървета и гледаха надолу откритите, залени от слънчева светлина склонове, поклащащите се треви, ивиците от сини и бели немофилии, които покриваха с килим малката ливада от другата страна на поточето. Диди плесна с ръце.
— Наистина по-красиво е от мебелите в кантората — забеляза Дейлайт.
— Наистина е по-красиво! — отвърна тя.
И Дейлайт, който знаеше слабостта си да употребява често думата наистина, разбра, че тя я беше повторила нарочно и с любов.
Те прекосиха потока и хванаха говедарската пътека по скалистия хълм през ниската горичка от манцанита, после излязоха в другата малка долинка с поточе, заобиколено от ливади.
— Ще се учудя доста, ако не вдигнем скоро някой пъдпъдък! — каза Дейлайт.
И едва думите му бяха излезли от устата, когато се чу внезапно пърхане на крила и навсякъде около Уолф заизлитаха стари пъдпъдъци, а младите тичаха да се скрият и изчезваха като по чудо пред самите им очи.
Той й показа ястребовото гнездо, което бе открил на върха на поразената от гръм секвоя, а тя откри едно гнездо на горска мишка, което той не бе забелязал по-рано. След това те хванаха горската пътека и излязоха на открито там, където на десетина акра от червената вулканична пръст растяха лозите. След това минаха по говедарската пътека през няколко горички, храсталаци и пръснати сред тях полянки и се спуснаха по склона до мястото, където до устието на големия каньон бе кацнала къщата и можеше да се види едва когато човек стигнеше съвсем близо до нея.
Докато Дейлайт връзваше конете, Диди застана на широката веранда, която се простираше по цялата дължина на къщата. Беше настъпило сухото, топло спокойствие на калифорнийското пладне. Сякаш целият свят бе заспал! Отнякъде се разнасяше мързеливото гугукане на гълъби. С дълбока въздишка на задоволство Уолф, който бе пил до насита от всички потоци по пътя, легна в хладната сянка на верандата. Диди чу стъпките на Дейлайт, който се връщаше, и дълбоко и бързо пое въздух. Той взе ръката й в своята и когато натисна дръжката на вратата, почувствува, че Диди се поколеба. Тогава той я прегърна с ръка; вратата се отвори и те влязоха заедно.
Глава XXV
Много хора, родени и отрасли в града, бяха избягали сред природата и бяха успели да постигнат щастие. Но го постигаха само с цената на големи разочарования. А случаят на Диди и Дейлайт беше различен. Те се бяха родили сред природата, познаваха голата й простота и грубите й страни. Приличаха на двама души, които след дълго лутане се връщаха в къщи. За тях нямаше нищо неочаквано в отношенията им с природата, а в същото време изпитваха удоволствието от спомените си. Това, което на един човек, възпитан в градски лукс, може да се стори мрачно и мръсно, за тях беше естествено и чисто. Те познаваха и бяха опитали живота сред природата. Те допускаха по-малко грешки. Вече познаваха всичко и с радост си припомняха, каквото бяха забравили.
Научиха и още нещо, а именно, че този, който е живял в доволство, по-лесно се задоволява с коричка хляб от този, който е живял само с коричка хляб. Животът им съвсем не беше беден. Но те намираха по-дълбоко задоволство и повече радост в малките неща. Дейлайт, който бе играл най-високата и фантастична игра, откри, че и тука, по склоновете на планината Сонома, пак се водеше същата стара игра. Пред човека имаше работа за вършене, сили, срещу които да се пребори, и пречки, които да превъзмогне. Когато се опита да развъди няколко гълъба, за да ги продава, откри, че да си брои гълъбите, беше също така занимателно, както по-рано да си брои милионите. Постижението не беше по-малко, а пък това му занимание беше по-смислено и здравият му разум го одобряваше.
Той откри, че в намаления мащаб на сегашната му работа подивялата котка, която дебнеше гълъбите му, представлява същата заплаха, каквато бе представлявал Чарлз Клинкнър, който искаше да му ограби няколко милиона. Ястребите, невестулките и енотите, които тайничко го нападаха, бяха като Даусетовци, Летъновци и Гугънхемъровци. Дивата растителност, която напираше по границите на разчистените места и понякога само за една седмица ги изпълваше, не беше от най-слабите неприятели, с които трябваше да се бори и да побеждава. Зеленчуковата му градина в заградената с хълмове полянка не даваше най-добрите добиви, които можеха да се очакват от плодородната и почва, и тя се превърна в проблем, изцяло заел вниманието му; а когато направи дренаж и разреши проблема, той изпита голяма радост. Винаги, когато работеше в нея и виждаше чистата, рохкава пръст, изпитваше радост от постижението си.