Тези задачи не им струваха труд, нито пък бяха някакви особени задачи. Просто като минаваха, от време на време се спираха и помагаха на природата. Цветята и храстите си растяха самички и присъствието им не нарушаваше естествената среда. Двамата не се и опитваха да засаждат цвете или храст, които да не принадлежат към дадено място. А и не ги предпазваха от неприятелите им. Конете, жребчетата, кравите и телетата пасяха между тях и върху тях и всяко растение трябваше само да си се пази. Но животните не нанасяха големи пакости, защото бяха малко на брой, а ранчото беше голямо. Дейлайт би могъл да вземе дванадесетина коня на паша, за което щяха да му платят по долар и половина месечно на глава. Но той отказа заради пораженията, които щяха да нанесат.
Фъргюсън пристигна, за да отпразнуват затоплянето на къщата, когато голямата каменна камина бе завършена. Дейлайт често бе яздил през долината, за да се съветва с него как да постъпи, и Фъргюсън беше единственият, който присъства на свещения ритуал — запалването на първия огън. Дейлайт бе махнал вътрешната стена между две стаи и така се бе образувала голямата всекидневна, където бяха наредени съкровищата на Диди — книгите й, нейните картини и снимки, пианото, „Седящата Венера“, котлонът с всичките му принадлежности. До нейните кожи от диви животни по пода вече лежаха и кожите на елените, койотите и един когуар, които Дейлайт бе убил. Той сам си ги бе ощавил бавно и трудно по способа на ловците от Запада.
Той подаде кибрита на Диди, тя драсна една клечка и подпали огъня. Сухите съчки от манцанита запукаха, когато пламъците скочиха нагоре и заблизаха сухата кора на по-големите цепеници. След това тя се облегна в прегръдката на мъжа си и тримата зачакаха, затаили дъх. Когато Фъргюсън заговори, лицето му бе светнало и той протегна ръка.
— Тегли! Честна дума, тегли! — извика той.
Той разтърси възторжено ръката на Дейлайт, а Дейлайт му отвърна и навеждайки се, целуна Диди по устните. Те бяха така щастливи от простичкото си постижение, както никой спортен капитан не е бил от най-удивителната победа на отбора си.
А когато жената се притисна още по-плътно към мъжа победител, в очите на Фъргюсън се появи съмнителна влага. Дейлайт я хвана ненадейно, завъртя я към пианото и викна:
— Хайде, Диди! Изсвири „Глория, Глория“!
И докато пламъците се издигаха в камината, която теглеше, от пианото се изтръгнаха тържествените звуци на „Дванадесетата литургия“.
Глава XXVI
Макар че цели месеци след фалита си Дейлайт не бе пил нито капка, той не се беше заклел да не пие изобщо. Скоро той доказа, че е достатъчно силен, за да изпие една чаша и да спре. От друга страна, откакто започна живота си сред природата, жаждата към алкохола и нуждата от него бяха изчезнали. Той не изпитваше влечение към него и дори забрави за съществуването му. Но не се страхуваше и понякога, когато продавачът в града го канеше, отговаряше:
— Добре, приятелю! Щом това ти доставя удоволствие, ще изпия едно уиски!
Но едната чаша не пораждаше желание за втора. Беше твърде закрепнал и една чаша не можеше да му подейства. Както бе предсказал на Диди, Бърнинг Дейлайт, градският финансист, бе умрял скоропостижно в ранчото и по-младият му брат, Дейлайт от Аляска, бе заел мястото му. Излишната тлъстина изчезна и той си възвърна старата индианска стройност и гъвкавост на мускулите. Възвърна си и някогашните леко хлътнали бузи. Но с розовия си цвят те свидетелстваха за добро здраве. Всички го признаваха за най-силен в долината Сонома, човекът, който можеше да дигне най-много и който издържаше най-много от всички здравеняци-фермери из долината. А веднъж в годината той празнуваше рождения си ден по стария начин, както някога сред северната пустош, и предизвикваше всички мъже от долината да се изкачат в ранчото, за да ги свали на земята. Голяма част от тях отвръщаха на предизвикателството, довеждаха жените и децата и този ден си устройваха празненство.
В началото, когато му трябваха пари, той бе последвал примера на Фъргюсън да работи като надничар, но скоро се насочи към друг вид работа, по-доходна и добра. Тя му оставяше повече свободно време за Диди, ранчото и за езда по хълмовете. Веднъж ковачът го бе предизвикал да обязди един неукротим жребец и той така добре се справи, че си спечели славата на укротител на коне. И скоро той можеше да припечелва необходимите си пари чрез тази приятна за него работа.