Един богаташ, производител на захар, който имаше конезавод и конюшни в Калиенте, на три мили от ранчото, изпращаше да го викат, когато имаше нужда, и преди края на годината му предложи да ръководи конюшните. Но Дейлайт се засмя и поклати глава. Освен това той отказа да укротява всички животни, които му предлагаха.
— Не ща да пукна от умора! — увери той Диди и се съгласяваше да укротява коне само когато имаше нужда от пари.
По-късно Дейлайт загради едно място сред пасбището и там от време на време приемаше малък брой неукротими коне.
— Имаме си ранчото, имаме и нас си — каза той на жена си — и предпочитам да яздя с тебе всеки ден до планината Худ, вместо да печеля по четиридесет долара. С четиридесет долара, мила, не можеш да купиш слънчеви залези, студена изворна вода и други такива работи! Четиридесет милиона долара не могат ми върна един-единствен ден, в който не съм яздил с тебе до планината Худ!
Животът, който водеше, беше напълно здрав и естествен. Лягаше си рано, спеше като младенец и ставаше със зората. Винаги имаше нещо за вършене, а хилядите дребни задължения, които привличаха вниманието му, но не бяха спешни, не го уморяваха. Въпреки това понякога и той, и Диди, след като бяха минали седемдесет-осемдесет мили на седлото, преди да си легнат, признаваха, че са уморени. А понякога, когато бяха събрали малко пари и времето беше подходящо, те се качваха на конете си, слагаха зад седлата торби, преминаваха отвъд хребета и навлизаха в другите долини. Вечерта се подслоняваха в най-близката ферма или село, а на сутринта тръгваха отново, без определен план — просто продължаваха да яздят ден след ден, докато им се свършеха парите и биваха принудени да се върнат. Такива разходки обикновено траеха една седмица, десет дена или две седмици, а веднъж успяха да изкарат цели три седмици. Те дори крояха амбициозни планове как някой ден, когато забогатеят повече, ще стигнат на коне чак до ония места в Източен Орегон, където Дейлайт бе прекарал детството си, а по пътя щяха да спрат и в Сискиу, дома на нейното детство. И когато за хиляден път разискваха подробностите в тази голяма авантюра, те предвкусваха очакваните радости.
Един ден, когато спряха пред пощата в Глен Елен, за да пуснат едно писмо, ковачът ги повика.
— Слушай, Дейлайт! — каза той. — Един младеж, казва се Слосън, ти праща много здраве. Мина с автомобил на път за Санта Роза. Искаше да знае къде живееш, но хората, с които беше, бързаха. Така че той ти праща много здраве и каза да ти кажа, че е послушал съвета ти и продължава да чупи собствените си рекорди.
Дейлайт отдавна бе разправил за случката на Диди.
— Слосън? — замисли се той. — Слосън? Трябва да е хвъргачът на чук! Проклетото хлапе, дето два пъти наведе ръката ми? — Той внезапно се обърна към Диди: — Слушай, до Санта Роза има само дванадесет мили и конете не са изморени!
Тя отгатна какво е наумил, защото блестящите му очи и глупавата момчешка усмивка го издаваха достатъчно, и кимна в знак на съгласие.
— Ще пресечем през долината Бенет — каза той. — Оттам е по-близо!
Веднъж стигнали Санта Роза, да намерят Слосън, не беше никак трудно. Той и компанията му бяха отседнали в хотел „Оберлин“ и Дейлайт срещна самия спортист в канцеларията.
— Слушай, моето момче! — каза Дейлайт веднага, след като представи Диди. — Дошъл съм при теб още веднъж да си опитам щастието в онази игра с ръцете! Тука мястото е подходящо!
Слосън се усмихна и прие. Двамата мъже застанаха един срещу друг, опряха лактите на десните си ръце на масата и вкопчиха пръсти. Ръката на Слосън бързо бе наведена и опряна долу.
— Вие сте първият човек, който е успял да направи това нещо! — каза той. — Хайде да опитаме отново!
— Дадено! — отговори Дейлайт. — И не забравяй, момчето ми, че ти беше първият, който наведе моята ръка. Затова се втурнах след теб днеска!
Те вкопчиха отново ръце и отново ръката на Слосън бе наведена до долу. Той беше широкоплещест, мускулест млад гигант, поне с една глава по-висок от Дейлайт. Той искрено изказа мъката си и помоли да опитат и трети път. Този път той напрегна всички сили и за миг изходът беше съмнителен. Той посрещна натиска на противника си със стиснати зъби и зачервено лице, но пукащите му мускули не издържаха. Изпусна шумно въздуха от напрегнатите си дробове, ръката му меко се отпусна и той се предаде.
— Твърде силен сте вие за мене! — призна той. — Ще се надявам само, че няма да се заемете с хвърляне на чук.
Дейлайт се засмя и поклати глава:
— Нека всеки си остане в собствената категория! Ти ще си хвърляш чук, а аз ще продължа да навеждам ръцете на хората!