Но Слосън не приемаше поражението си.
— Слушайте! — извика той, когато Дейлайт и Диди, възседнали конете, се готвеха да тръгнат. — Слушайте, ще имате ли нещо против догодина да ви потърся? Бих искал пак да се опитам.
— Разбира се, моето момче! Винаги си добре дошъл! Но те предупреждавам, че няма да е лесна работа. Ще трябва здравата да тренираш, защото от години вече аз ора, цепя дърва и обуздавам жребци!
По пътя за в къщи Диди можеше да чуе как весело се подсмива нейното голямо момче-съпруг. Когато спряха конете на билото, което заграждаше долината Бенет, за да наблюдават залеза, той застана до нея и я прегърна през кръста.
— Мъничката ми! — каза той. — Ти си причината за всичко това. И ти ще решиш дали всичките пари на света струват колкото тази ръка, щом тя може да прегърне такава сладка, мъничка женичка!
Защото от всички радости на новото му съществуване Диди беше най-голямата. Както и бе казвал неведнъж, през целия си живот беше наплашен от любовта, и накрая откри, че това е най-великото нещо на света. Те двамата бяха напълно подходящи един за друг, а отивайки да живеят в ранчото, бяха избрали и най-добрата почва, върху която да се развива любовта им. Въпреки книгите и музиката, у нея имаше природна естественост и любов към природата, а пък Дейлайт по начало беше създаден само за живот сред природата.
Дейлайт никога не можа да се начуди на сръчните ръце на Диди — ръцете, които бе видял най-напред да стенографират диктовки и да чукат по пишещата машина; ръцете, които имаха достатъчно твърдост да задържат такъв прекрасен грубиян като Боб, които се движеха с чудни движения по пианото, не спираха пред домашната работа и които можеха чудно да галят и да се ровят из косата му. Но Дейлайт не беше сляпо влюбен в жена си. Той живееше своя мъжки живот, както и тя живееше живота си на жена. В работата, която всеки от тях вършеше, те си разделяха усилията. Но цялото им съществуване бе изтъкано от нишките на общите им интереси и взаимното уважение. Той се интересуваше от готвенето и музиката й, а пък тя проявяваше същия интерес към земеделските му подвизи в зеленчуковата градина. И той, който решително не искаше да пукне от преумора, се грижеше и тя да не се излага на подобна опасност.
Затова, вслушвайки се в мъжкия си здрав разум и налагайки мъжката си воля, той не й разреши да се обременява с посрещането на гости. Защото гости им идваха, особено през дългите топли лета, и обикновено бяха нейни приятели от града, които живееха в палатки и като истински лагерници си готвеха сами. Подобно нещо беше възможно може би само в Калифорния, където всеки познаваше лагерния живот. Но Дейлайт твърдеше, че жена му няма да става готвачка, прислужница и камериерка, защото нямаше на разположение цяла къща слуги. От друга страна, те често канеха гостите си на вечери, приготвени на котлона, в голямата всекидневна, но в такива случаи Дейлайт определяше на всеки задача и следеше за изпълнението. За никой, който оставаше само една вечер, работата беше друга. Друго беше отношението му и към брат й, който се беше върнал от Германия и отново можеше да се качва на кон. Когато прекарваше ваканциите си при тях, той ставаше третият член на семейството и върху него лягаше паленето на огъня, бърсането на прах и миенето на чиниите.
Дейлайт си постави задачата да облекчи труда на Диди, а брат й му подсказа как да използва чудесната водна сила сред ранчото, която сега отиваше напразно. За тази цел Дейлайт трябваше да обуздае още няколко коня, за да набави пари за материалите, а братът посвети триседмичната си ваканция да му помага и двамата заедно инсталираха водно колело. Освен с резачката на дърва, струга и точилото Дейлайт свърза колелото и с маслобойната; но най-голямото му тържество беше, когато прегърна Диди и я заведе да види една перална машина, задвижвана от водното колело, която наистина работеше и наистина переше дрехите.
След дълга, търпелива борба Диди и Фъргюсън научиха Дейлайт да цени поезията и сега, докато се отпускаше на седлото и слизаше по планинските пътечки през прошарените от слънчева светлина гори, той често декламираше на глас „Томлинсън“ от Киплинг, а когато точеше брадвата си, понякога лееше заедно с колелото на точилото „Песента на сабята“ от Хенли. Той не стана литератор като двамата си учители. От Броунинг го заинтересуваха само „Фра Липс Липи“ и „Калибан и Сетебос“, а Джордж Мередит винаги го отчайваше. Обаче по собствено желание си купи цигулка и толкова прилежно се упражняваше, че след време двамата с Диди прекарваха много щастливи часове и омаяни свиреха заедно, след като нощта бе вече паднала.
Така всичко вървеше добре за тази добре подхождаща си двойка. Времето никога не течеше мудно за тях. Винаги имаше нови, чудни сутрини, а хладният здрач в края на деня все още ги възхищаваше; той винаги се интересуваше от хиляди неща и тя винаги споделяше интересите му. Той бе разбрал относителността на нещата много по-пълно, отколкото предполагаше. В новата игра той откри, че в дребните неща човек може да вложи същата страст и да изпита същата радост, удовлетворение, каквито изпитваше и от чудовищно големите неща някога, когато представляваше голяма сила и раздрусваше с яростни удари половин континент. Да укроти с разум и твърда ръка някой див жребец, да рискува живота си или здравето си в услуга на човека и да сполучи, за него беше също голямо, постижение. А тази нова маса, на която играеше сега, беше чиста. Там нямаше нито мошеничества, нито лъжи, нито подлости. В другата игра се залагаше на разложението и смъртта, а в новата се залагаше на чистата сила и на живота. И той беше доволен да живее в кацналата при устието на каньона къща с Диди до себе си, да наблюдава шествието на дните и годишните времена, да язди през мразовитите утрини или под палещото слънце на лятото; и да се приютява в голямата стая, където цепениците горяха в построената от него камина, докато отвън светът трепереше и се бореше в прегръдките на бурята, докарана от югоизточния вятър.