Диди веднъж само го попита дали не съжалява за всичко и в отговор той я смачка в прегръдките си и затисна устните и със своите. След минута той й отговори в словесна форма:
— Мъничката ми, дори и да струваше тридесет милиона, ти пак си най-евтината необходимост в живота, която съм си позволявал. — А след това прибави: — Да, съжалявам за нещо, и то страшно много! Бих искал отново да те спечеля. Бих искал да се промъквам из Пиемонтските хълмове и да те търся. Бих искал отново да видя за първи път стаите ти в Бъркли. И просто умирам от съжаление, че не мога отново да те прегърна както онзи път, когато облегна глава на гърдите ми и заплака сред дъжда и вятъра!
Глава XXVII
Но дойде един ден от годината, рано през април, когато Диди седна в едно кресло на терасата и взе да шие някакви малки дрешки, а Дейлайт й зачете на глас. Беше следобед и яркото слънце озаряваше света, обвит в свежа зеленина. Потоци вода течаха по напоителните канали в зеленчуковата градина и от време на време Дейлайт прекъсваше четенето, за да изтича и промени направлението на водата. В същото време той закачливо се интересуваше от малките дрешки, които Диди шиеше, а тя беше безкрайно щастлива с тях, въпреки че когато нежните му закачки ставаха твърде настоятелни, тя се изчервяваше объркано и добродушно протестираше.
От местата, където бяха седнали, те можеха да гледат над света. Пред тях като острие на ятаган се простираше Лунната долина, посипана с къщички и изпъстрена с пасбища, ливади и лозя. По-нататък се вдигаше планинската преграда на долината, чиито гънки Диди и Дейлайт познаваха, а на едно място, където слънцето падаше направо, бялата купчина пръст на изоставената мина блестеше като скъпоценен камък. На преден план, зад хамбара, Маб с майчинско безпокойство се грижеше за подранилото пролетно конче, което залиташе около нея на треперещите си крака. Въздухът трептеше от горещината и денят приканваше към мързелуване и припичане на слънце. От покрития с дървета хълм зад къщата се чуваха пъдпъдъците, които викаха малките си. Питомните гълъби тихичко гукаха, а из зелените дълбини на каньона се разнасяше тъжният стон на див гълъб. Кокошките, които кротко кълвяха, изведнъж закудкудякаха предупредително и се втурнаха презглава да се крият, защото по земята премина сянката на един ястреб, който кръжеше високо в синьото небе.
Може би тази случка събуди у Уолф стари ловджийски спомени. Във всеки случай Диди и Дейлайт разбраха, че нещо става в ограденото място за конете и видяха отново, и този път безобидно, да се разиграва старата, жестока трагедия на първобитния живот. Странно възбудено, с безшумни стъпки, мълчаливо като призрак, прилегнал към земята, промъкващо се, кучето, което всъщност бе само опитомен вълк, дебнеше съблазнителното парче живот, което Маб наскоро бе родила на този свят. Старите инстинкти на кобилата също се бяха събудили и треперейки, тя непрекъснато се въртеше между кончето и тази заплаха от древните дни на живота, когато всички нейни прадеди бяха изпитвали страх от вълка и неговите събратя, тръгнали на лов. Веднъж тя се извърна и се опита да го ритне, но повече се опитваше да го докачи с предното си копито или пък се втурваше отгоре му с прилепнали уши и отворена уста, като се стремеше да го докопа за гръбнака и да го строши със зъбите си. А кучето-вълк, приклекнало и с прибрани уши, се изплъзваше, за да заобиколи към кончето и отново да обезпокои кобилата. Тогава Дейлайт, подканен от загрижената Диди, издаде нисък заплашителен вик; цялото тяло на Уолф незабавно се отпусна, подчинено на човешката воля, и той се промъкна зад хамбара.