Няколко минути след това, когато Дейлайт прекъсна четенето, за да промени направлението на водата в напоителните си канали, той откри, че водата бе спряла. Нарами кирка и лопата, взе чука и ключа от работилницата и се върна на верандата при Диди.
— Ще трябва да сляза долу и да разровя тръбата! — и каза той. — Сигурно е онова място, дето цяла зима се готвеше да се срути. Трябва да се е срутило накрая!
— И да не четеш самичка — предупреди я той, като заобиколи къщата и пое по пътеката, която се спущаше надолу по стената на каньона.
По средата на пътеката той се натъкна на срутването. Не беше кой знае колко голямо — няколко тона пръст и натрошени скали; но понеже бе тръгнало от петдесетина фута височина, бе ударило водопроводната тръба с достатъчна сила, за да я прекъсне при едно съединение. Преди да започне работа, той погледна нагоре по следата на свличането, и то с погледа на опитен златотърсач. И видя нещо, което накара погледът му да изрази изненада и за миг да спре по-нататъшния оглед.
— Здрасти! — каза той гласно. — Я виж какво имало тука!
Погледът му се плъзна по-нагоре по стръмната, набраздена повърхност и по ръбовете й. Тук-таме на места се бяха захванали малки, разкривени манцанити, но с изключение на тревата, тази част на каньона беше почти гола. Забелязваха се следи от често разместване на почвата, защото дъждовете довличаха откъм устието на каньона богата наносна пръст.
— Истинска жила, ако разбирам нещо от тая работа! — тихо възкликна той. И както малко преди това старите ловни инстинкти се бяха надигнали в кучето-вълк, така и сега у него възкръсна старата страст на златотърсача. Той остави чука и тръбния ключ, но задържа кирката и лопатата и се заизкачва по срутеното към мястото, където се виждаха няколко издадени скали. Някои бяха голи, но повечето — покрити с пръст. Нищо не се виждаше ясно, обаче опитното му око различи прикритите пластове. На няколко места по края на жилата той поразкопа с копача и разчисти с лопата натрупаната пръст. На няколко пъти изследва скалата. Някои части от нея бяха така меки, че можеше да ги разстроиш с ръка. Покачи се на десетина фута и отново нападна скалата с кирка и лопата. И този път, когато разтърка парче скална пръст в ръката си и погледна, той се изправи и се задъха от задоволство. После, като елен на водопой, винаги изплашен, че ще се появи неприятел, той бързо се огледа, да не би някой да го е видял. Захили се на собствената си глупост и отново се зае да разглежда парчето скала. Отгоре му падна слънчев лъч и то заблестя цялото с малките люспички самородно злато.
— Под самите корени на тревата — измърмори той с благоговение и заби кирката в меката пръст.
Той целият се преобрази. Никога цял кварт коктейли не бе зачервявал така бузите му, нито пък бе запалвал подобен пламък в очите. Докато работеше, го обзе старата страст, на която бе посветил голяма част от живота си. Обзе го трескаво възбуждение, което се увеличаваше всеки миг. Той копаеше като луд, докато се задъха от усилията, а потта закапа от челото му на земята. Потърси по следата на свличането, на отсрещната страна на жилата и обратно. А в средата се порови в червената вулканична пръст, която се свличаше от рушещия се хълм и откри кварц, изгнил кварц, който се разтроши в ръката му и се оказа, че е пълен със самородно злато.
Понякога събаряше малки количества пръст, които затрупваха разкопаното и трябваше отново да ги разчиства. Веднъж се свлече петдесет фута надолу по стената на каньона, но се изкачи отново нагоре, без да си поеме дъх. Натъкна се на кварц, който беше така изгнил, че приличаше на глина и в него имаше най-много злато. Това беше истинска съкровищница. Той проследи жилата на сто фута надолу и нагоре от мястото срутването. Дори се изкачи до горния ръб на каньона, за да огледа дали няма следи от началото на жилата. Но това можеше да почака и той се върна при находката си.
Продължи да работи със същата луда бързина, докато изтощението и нетърпимата болка в кръста го принудиха да спре. Изправи се с ново парче кварц, още по-богато със злато. Докато се бе навеждал, потта бе капала право на земята. Сега потече в очите му и го заслепи. Той я изтри с опакото на ръката си и пак се зае да разглежда златото. Щеше да даде от тридесет до петдесет хиляди на тон, може би много повече — в това беше сигурен. Докато се вглеждаше в жълтата примамка, задъхвайки се и бършейки потта си, живото му въображение заработи. Той виждаше вече пътищата, които трябваше да се прокарат през долината и планинските пасища, направи изчисленията и построи моста, който щеше да се прехвърли през каньона. Мястото за промивките беше от другата страна на каньона и той го построи; построи също и въздушната линия с кофи, които щяха да се движат от собствената си тежест, увиснали на стоманеното въже и да пренасят рудата през каньона до мелницата за кварца. По същия начин си представи как се разраства цялата мина пред него и под него — тунели, шахти, галерии и подемни машини. В ушите му забучаха взривовете от мината, а от другата страна на каньона можеше да чуе рева на каменотрошачките. Ръката, която държеше парчето кварц трепереше, а някъде в стомаха си той усещаше уморено, нервно потрепване. Изведнъж разбра, че му се пие — уиски, коктейл, каквото и да е, само да е алкохол. Но дори и сега, при тая нова страшна жажда за алкохол, той чу през зелената пропаст на каньона, далечен и слаб, гласът на Диди, която викаше: