— Тука, кът-кът-кът-кът-кът! Елате, кът-кът-кът!
Дейлайт се зачуди, че бе минало толкова много време. Тя беше прекъснала шиенето си на верандата, за да нахрани кокошките и да приготви вечерята. Следобедът бе свършил. Не можеше да повярва, че толкова време е минало.
— Елате, кът-кът-кът-кът-кът! Елате, кът-кът-кът!
Винаги така ги викаше — най-напред пет, а после три къткания. Отдавна го беше забелязал. А мисълта му за нея породи други мисли, които изписаха силен страх по лицето му. Защото му се стори, че едва не я е загубил. Сред тези трескави часове той не беше помислил нито веднъж за нея и през това време поне, той наистина я беше загубил.
Пусна парчето кварц, спусна се по срутеното и се втурна нагоре по пътеката с тежки стъпки. Като излезе на открито, забави хода си и накрая почти лазешком се промъкна до едно дърво, откъдето можеше да надзърта, без да го видят. Диди хранеше кокошките, хвърляше им пълни шепи зърна и се смееше на кълването им.
Видът й, изглежда, намали паническия страх, в който бе изпаднал, той се обърна и се затича обратно в каньона. Отново се покачи по срутеното, но този път по-нависоко; и пак носеше със себе си кирката и лопатата. Отново се зае трескаво за работа, но този път с друга цел. Той сръчно сриваше големи количества пръст и я пращаше надолу да закрие всичко, което бе разровил, да скрие от светлината съкровището, което бе открил. Дори отиде в гората, събра няколко наръча паднали миналогодишни листа и ги пръсна върху срутената пръст. Но после разбра, че това няма да помогне и срути още няколко пъти пръст върху мястото, където беше разкопал, докато там не остана нито следа от подаващата се жила.
След това поправи прекъснатата водопроводна тръба, събра инструментите и тръгна по пътеката. Вървеше бавно и се чувствуваше страшно уморен, като човек, който е изживял ужасна криза. Той остави инструментите, напи се до насита от водата, която отново течеше по тръбите, и седна на пейката до отворената врата на кухнята. Диди беше вътре и приготвяше вечерята, а шумът от стъпките и го изпълни с неизмеримо доволство.
Той поемаше спокойно, на големи глътки планинския въздух също като някой водолаз, който току-що е излязъл от морето. Поемайки въздух, той пиеше с поглед облаците, небето и долината, сякаш искаше и тях да поеме заедно с въздуха.
Диди не знаеше, че се е върнал. От време на време той извръщаше глава и поглеждаше крадешком навътре, към нея — към сръчните ръце, към бронза в кафявата коса, която пламваше всеки път, когато тя прекосяваше слънчевата светлина, нахлула през прозореца, към тялото, пълно с обещания, които му причиняваха някаква странна и сладка болка. Той я чу да се приближава към вратата и решително обърна глава към долината. След това потръпна от удоволствие, както потръпваше винаги, щом усетеше леката милувка на пръстите й по косата си.
— Не знаех, че си се върнал — каза тя. — Нещо сериозно ли беше?
— Доста лошо срутване — отговори той, като все още гледаше настрани и се наслаждаваше на докосването й. — Доста по-сериозно, отколкото предполагах. Но реших какво да направя. Знаеш ли какво съм намислил? Ще го засадя цялото с евкалиптови дървета. Те ще се задържат. Ще ги насадя гъсто като трева, така че дори и някой гладен заек да не може да се провре помежду им; а когато хванат корени, нищо на света не ще може отново да размърда тази пръст.
— Та толкова лошо ли е?
Той поклати глава.
— Нищо особено. Но няма да се дам на някакъв си сипей, това е всичко! Ще го запечатам така, че да издържи милион години. И когато дори настане второ пришествие и Сонома и всички други планини се превърнат в прах, този сипей ще остане цял, защото корените ще го задържат!