Мъжете и кучетата продължаваха да тичат. Дейлайт и Кама имаха стомаси на диваци. Те можеха да ядат нередовно — по време и количество, — като понякога се натъпкваха здравата, а друг път минаваха дълги разстояния, без изобщо да ядат. А колкото до кучетата, те ядяха веднъж на ден и рядко получаваха повече от фунт сушена риба на глава. Бяха страшно гладни, но в чудесно физическо състояние. Също като у вълците, далечните им прадеди, техният храносмилателен процес беше крайно икономичен и усъвършенстван. Никаква загуба не се допускаше. И най-малкото парченце, което изяждаха, се превръщаше в енергия. Кама и Дейлайт бяха като тях. Произлезли от поколения, които издържаха много, и те самите издържаха много. Тяхната система беше проста, елементарна. Малко храна ги снабдяваше с огромно количество енергия. Нищо не се губеше. Един цивилизован човек, който прекарва времето си зад бюрото, би отслабнал и залинял от тази диета, която поддържаше Кама и Дейлайт във великолепно физическо състояние. За разлика от човека зад бюрото, те знаеха какво е да си постоянно гладен, така че да можеш да ядеш по всяко време. Апетитът им бе винаги изострен и те лакомо поглъщаха, каквото намереха, без никога да страдат от лошо храносмилане.
Към три часа следобед продължителният полумрак се разтопи в нощта. Появиха се звездите, много близки, ярки и бляскави и на тяхната светлина кучетата и хората продължаваха пътя си. Бяха неуморими. И това не беше някакъв рекорден преход за един-единствен ден, а първият от шестдесет подобни дни. Въпреки че Дейлайт беше прекарал нощта без сън, в танцуване и пиене, това, изглежда, не му се отразяваше. За това имаше две обяснения: първо — изключителната му жизненост и, второ — обстоятелството, че такива нощи бяха рядкост в живота му. Ако пак вземем за пример нашия човек зад бюрото — неговите физически способности биха били нарушени повече от чаша кафе преди лягане, отколкото физическите способности на Дейлайт след цяла нощ пиянство и възбуда.
Дейлайт пътуваше без часовник. Той усещаше хода на времето и го изчисляваше почти несъзнателно. Когато реши, че наближава шест часът, той започна да се оглежда за удобно място за лагеруване. При един завой пътеката се прехвърляше през реката. Тъй като не бяха намерили подходящо място, те продължиха към отсрещния бряг, отдалечен на около една миля. Но посред пътя попаднаха на ледени канари, които им отнеха цял час упорит труд. Накрая Дейлайт зърна това, което търсеше — едно изсъхнало дърво близо до брега. Изкачиха шейната на брега. Кама изръмжа от задоволство и те започнаха да устройват лагера си.
Разпределението на труда беше превъзходно. Всеки знаеше какво трябва да прави. С едната брадва Дейлайт започна да сече сухия бор. С една снегоходка и другата брадва Кама разчисти двата фута сняг, които покриваха леда на Юкон, насече запас от лед за готвене. С парче суха брястова кора подпалиха огъня и Дейлайт се зае с готвенето, а индианецът разтвори шейната и раздаде на кучетата дажбите им сушена риба. Торбите с храна закачи високо по дърветата, извън досега на подскачащите хъски. След това отсече един млад смърч и окастри клоните му. Близо до огъня отъпка размекнатия сняг и покри отъпканото място с окастрените клони. Върху тази постилка хвърли своята торба и торбата на Дейлайт. В тях имаше сухи чорапи, бельо и завивките им. За разлика от Дейлайт обаче Кама носеше две завивки от заешка кожа.
Те продължаваха упорито да работят, не говореха, не губеха време. Всеки правеше, каквото беше необходимо, без дори да помисли да остави на другия и най-малката работа, която му паднеше под ръка. Така Кама видя, че трябва още лед, отиде и донесе, а Дейлайт намести една от снегоходките, бутната от едно куче. Докато се вареше кафето, докато се сушеше беконът и се замесваха питките, Дейлайт намери време да сложи на огъня голяма тенджера с боб. Кама се върна, седна накрая на смърчовите клони и докато си почиваше, се зае да поправя хамути.