На края оставиха страшната река Фифти Майл и излязоха на езерото Льо Барж. Тук нямаше незамръзнала вода, нито струпан лед. Цели тридесет мили снегът се разстилаше като на длан; но затова пък беше дълбок цели три фута и мек като брашно. Можеха да вземат най-много по три мили на час, но Дейлайт отпразнува прекосяването на Фифти Майл с по-дълъг преход. В единадесет часа сутринта излязоха на единия край на езерото. В три часа следобед, когато падаше полярната нощ, той зърна другия му край, а когато се появиха първите звезди, се ориентира. В осем часа вечерта оставиха зад себе си езерото и навлязоха в устието на река Луис. Тук направиха половинчасова почивка, докато сдъвчат няколко парчета замръзнал фасул и раздадат допълнителна дажба риба на кучетата. После продължиха нагоре по реката до един часа през нощта, когато устроиха редовния си лагер.
Този ден бяха пътували шестнадесет часа и кучетата бяха толкова уморени, че даже нямаха сили да се сбият или дори ръмжат едно срещу друго, а Кама беше куцал забележимо през последните няколко мили; въпреки това на сутринта Дейлайт тръгна в шест часа. В единадесет беше в подножието на Хуайт Хорс, а нощта го свари на лагер над Бокс Каньон. Той беше оставил зад себе си последния лош, речен преход и пред него стояха върволицата езера.
Темпото не намаля. Вървяха усилено по дванадесет часа на ден — шест в полумрак и шест в тъмнина. Три часа отиваха за готвене, поправка на хамутите, правене и разтуряне на лагера, а през останалите девет часа хората и кучетата спяха като трупове. Желязната сила на Кама се прекърши. Страшното напрежение го подяждаше ден след ден. Ден след ден той изразходваше все повече и повече останалите в него сили. Движенията му станаха по-бавни, мускулите му загубиха гъвкавостта си, а накуцването му стана постоянно. Въпреки това той стоически продължаваше да работи, без да клинчи, без нито веднъж да се оплаче. Лицето на Дейлайт беше изтъняло и той се чувствуваше уморен. Изглеждаше уморен; и въпреки това успяваше някак с чудесния механизъм на тялото си да върви напред, вечно напред, безжалостно напред. Кама никога не го бе боготворил повече, отколкото в тези последни дни, по време на прехода им на юг, когато линеещият индианец го наблюдаваше постоянно напред, да бърза напред с упорита издръжливост, каквато не бе виждал, нито пък бе сънувал, че може да има у човешко същество.
Дойде време, когато Кама вече не можеше да води и да отъпква пътя и когато остави Дейлайт да се занимава през целия ден с тежката работа по отъпкването. Това беше доказателство, че е крайно изтощен. Едно след друго те прекосиха върволицата езера от Марш до Линдеман и започнаха изкачването на Чилкутския проход. Редно беше Дейлайт вечерта да спре на лагер преди последната стръмнина на прохода; но той продължи, премина го и се спусна до Шийп Кемп, а зад него се разбесня снежна буря, която би го забавила с двадесет и четири часа.
Това последно свръхнапрежение довърши Кама напълно. На сутринта той не можеше да върви. Когато го събудиха в пет часа, той се надигна с усилие, изстена и падна назад. Дейлайт сам вдигна лагера, впрегна кучетата и когато беше готов за тръгване, уви безпомощния индианец в трите кожени завивки и го завърза върху шейната. Темпото им беше добро; това бе последният преход; и той гонеше кучетата надолу през каньона Дайей по отъпкания път, който водеше до поста Дайей. Кама стенеше върху шейната, Дейлайт подскачаше около пръта за управление, за да не попадне под плъзгачите на летящата шейна, и без да намалява темпото, те пристигнаха в Дайей край морето.
Верен на обещанията си. Дейлайт не спря. Един час беше достатъчен, за да се натовари обратната поща и храна на шейната, да се впрегнат нови кучета и да се наеме друг индианец. Кама не проговори. От момента на пристигането им до момента, в който Дейлайт, готов за път, застана до него, за да се сбогува. Стиснаха си ръцете.
— Ще го убиеш, този проклет индианец! — каза Кама. — Разбираш ли, Дейлайт? Ще го убиеш.
— Все ще изтрае до Пели — захили се Дейлайт.
Кама поклати глава със съмнение и се обърна с гръб към него, за да му каже сбогом по този начин.
Дейлайт мина през Чилкут същия ден, като се спусна на тъмно, сред виелицата, петстотин фута надолу до езерото Картер и спря там на лагер. Този път лагерът беше „студен“, далеч над гората; Дейлайт не бе обременил шейната си с дърва за горене. През нощта падна три фуга сняг и ги покри, а в тъмната утрин, когато се отровиха от снега, индианецът се опита да избяга. Беше вкусил достатъчно от това пътуване и не желаеше да продължава с тоя луд човек, какъвто според него беше Дейлайт. Но Дейлайт по доста груб начин го убеди да остане и те продължиха през езерото Дийп, езерото Лонг и се спуснаха до равнината на езерото Линдеман.