На връщане се движеха все със същото бясно темпо, а индианецът не издържаше така добре, както Кама. Той също нито веднъж не се оплака. Нито пък се опита отново да избяга. Продължаваше да работи и полагаше всички усилия, но у него все повече се затвърдяваше решението в бъдеще никога да си няма работа с Дейлайт. Дните се сливаха един с друг, полумракът се заменяше с мрак, след студеното време идваха снеговалежи и след снеговалежите пак студено време, и тъй в течение на дълги часове милите се трупаха зад тях.
Но на Фифти Майл им се случи нещастие. Когато прекосяваха един леден мост, кучетата пропаднаха и бяха завлечени под леда. Връзките, които съединяваха впряга с последното куче, се скъсаха и впрягът изчезна. Остана само последното куче и Дейлайт впрегна в шейната индианеца и себе си. Но за такава работа един човек не може да замести дори едно куче, а двамата мъже се опитваха да свършат работа за пет кучета. В края на първия час Дейлайт започна да облекчава товара. Хвърлиха храната за кучетата и запасната брадва. На следващия ден, поради голямото напрежение, кучето си скъса сухожилие и осакатя непоправимо. Дейлайт го застреля и изостави шейната. Той взе на гърба си сто и шестдесет фунта храна и поща и сложи сто двадесет и пет фунта на гърба на индианеца. Дейлайт просто безсъвестно изоставяше най-необходими неща. Индиецът остана потресен, като видя, че той задържа и последния фунт от ненужната поща — докато фасулът, чашите, бутилките, чиниите и запасните дрехи бяха изхвърлени. Запазена бе по една завивка на човек, една брадва, една тенекиена кана и оскъден запас от бекон и брашно. При нужда беконът можеше да се яде суров, а брашното, забъркано в топла вода, би дало сили на двамата мъже да продължат. Изоставиха даже пушката и патроните.
По този начин те изминаха двестате мили до Селкирк. Дейлайт пътуваше до късно и тръгваше рано, часовете, които преди отиваха за правенето на лагер и грижи за кучетата, сега биваха използувани за пътуване. Нощем те клечаха край някои малък огън, увити в постилките, пиеха блудкава брашнена супа и размразяваха над огъня парчета бекон, нанизани на края на някоя пръчка; в утринната тъмнина ставаха, без да проговорят нито дума, мятаха багажа на гърба си, нагласяха каишките и тръгваха. Последните мили до Селкирк Дейлайт караше пред себе си индианеца, който с хлътнали бузи и страдалчески поглед приличаше на собствената си сянка и ако бе оставен на себе си, би легнал мъртъв на земята или пък би хвърлил пощата, която носеше.
В Селкирк запретнаха стария впряг, отпочинал и в много добро състояние. Същия ден Дейлайт продължи. Той сменяше мястото си на пръта за управление с индианеца от Льо Барж, който бе изказал желание да го придружи на отиване. Дейлайт беше закъснял с два дена според собственото си разписание, а снеговалежите и неутъпканият път не му позволиха да навакса загубеното чак до Форти Майл. Тук обаче времето стана благоприятно. Очакваше се продължителна студена вълна и Дейлайт, разчитайки на това, пое риска да намали храната за хората и кучетата. Хората във Форти Майл клатеха недоверчиво глави и го питаха какво ще прави, ако снегът продължи да вали.
— Студеното време непременно трябва да дойде — се засмя той и потегли на път.
Тази зима вече няколко шейни бяха минали насам и натам между Форти Майл и Съркъл Сити, така че пътят беше добре отъпкан. Студеното време дойде и се задържа, а Съркъл Сити беше само на двеста мили. Индиецът от Льо Барж беше млад, не знаеше границата на собствените си сили и бе изпълнен с гордост. Той радостно прие темпото на Дейлайт и отначало дори си мислеше, че ще издържи повече от белия. Първите сто мили го наблюдаваше, за да открие признаци на умора, и се учуди, че не ги вижда. При вторите сто мили забеляза такива признаци у себе си, но стисна зъби и не изостана. А Дейлайт летеше напред, все напред, като ту тичаше край пръта за управление, ту си почиваше върху летящата шейна. Последният ден, по-ясен и по-студен от когато и да било, им даде идеални условия за пътуване и те изминаха седемдесет мили. Беше десет часът през нощта, когато изкачиха брега и полетяха по главната улица на Съркъл Сити, а младият индианец, въпреки че беше негов ред да се вози, скочи и затича зад шейната. Това бе проява на законна гордост — макар че вече бе открил границата на силите си и сега я превишаваше, той продължи бодро да тича.