Глава VI
Тълпата беше изпълнила „Тиволи“ — старата тълпа, която бе присъствала преди два месеца на заминаването на Дейлайт; защото това беше нощта на шестдесетия ден и както винаги мненията дали Дейлайт ще стигне навреме, или не бяха разделени. В десет часа все още обзалагаха, въпреки че при всеки нов бас залогът против успеха му се увеличаваше. Дълбоко в сърцето си Девата вярваше, че няма да успее, но въпреки това се обзаложи с Чарли Бейтс на двадесет унции срещу четиридесет, че Дейлайт ще пристигне преди полунощ.
Тя първа чу лая на кучетата.
— Слушайте! — извика тя. — Дейлайт иде!
Всички се втурнаха към входа; но когато двойните врати се отвориха широко, тълпата се отдръпна назад. Чу се нетърпеливото скимтене на кучетата, плясък от камшик и окуражителното подвикване на Дейлайт, а уморените животни надминаха себе си, като помъкнаха шейната по дървения под. Те се втурнаха вътре, заедно с тях се втурна и бялата пара на студа и докато опъваха хамутите, над нея се виждаха само главите и гърбовете им, сякаш плуваха в река. Дейлайт се появи зад тях, на пръта, скрит до колената от фъртуната, през която газеше.
Беше си все същият Дейлайт — отслабнал, изморен, но в същото време черните му очи святкаха и блестяха по-ярко от когато и да било. Памучната му парка падаше до коленете му и с вдигнатата качулка му придаваше вид на монах. Замърсена и опърлена от лагерния огън и пушек дрехата сама разказваше историята на пътуването. Двумесечна брада покриваше лицето му; по време на продължителния бяг през последните седемдесет мили дъхът му се бе превърнал в ледени висулки, които се бяха сплели с брадата.
Появяването му беше театрално, мелодраматично; и той го знаеше. Това беше неговият живот, той го живееше, както на него му харесва. Сред своите си хора той беше велик човек, герой на Арктика. Беше горд от това и за него бе върховен момент след последния преход от двеста мили да влезе в заведението с кучетата, шейната, пощата, индианеца и всичко друго. Беше извършил още едно геройство, което щеше да бъде разтръбено по Юкон заедно с неговото име — той, Дейлайт, царят между пътешествениците и водачите на шейни.
Когато отекнаха приветствените викове и очите му огледаха и последната позната подробност на „Тиволи“, той остана изненадан. Всичко си беше на мястото — дългият бар и редиците бутилки, масите за игра, голямата печка, момчето при везните за теглене на злато, музикантите, мъжете и жените, Девата, Селия, Нели, Дон Макдоналд, Бетълс, Били Роулинс, Олаф Хендерсън, Док Уотсън. Всичко беше така, както го бе оставил, и сякаш денят, в който бе заминал, още не беше завършил. Шестдесетте дни пътуване през бялата пустош изведнъж се свиха и престанаха да съществуват във времето. Превърнаха се в миг, в нещо случайно. Той се бе втурнал в него през стената на мълчанието и очевидно в следващия миг се бе втурнал обратно през стената, всред шума и бъркотията на „Тиволи“.
Трябваше да погледне шейната и брезентовите пощенски чували, за да се убеди в реалността на тези шестдесет дни и двете хиляди мили по леда. Като насън раздруса ръцете, които му подаваха. Беше обзет от огромен възторг. Животът беше прекрасен. Той ги обичаше всичките. Заля го чувство на човечност и другарство. Всички тези хора бяха от неговия род. Това беше нещо неизмеримо, величествено. Почувствува, че сърцето му се разтапя и му се дощя да стисне ръцете на всички наведнъж, да ги притисне всичките в мощна прегръдка до гърдите си.
Той пое дълбоко въздух и извика:
— Печелившият плаща, а печелившият съм аз, нали? Скачайте всички вие, малемути и сиваши, и казвайте каква отрова ще пиете! Ето ви пощата от Дайей, направо от морето. Всичко е редовно! Развържете каишите и джапайте вътре!
Десетина чифта ръце се заеха да развържат товара, а в това време младият индианец от Льо Барж, който се бе навел да върши същото, изведнъж се изправи неуверено. В очите му се изписа голяма изненада. Той диво се огледа наоколо, защото с него ставаше нещо съвсем ново. Беше покосен от неочаквана слабост. Потрепери от немощ, коленете му се подкосиха, той бавно се смъкна надолу, падна върху шейната и с внезапен пристъп мрак покри съзнанието му.
— Изтощение — каза Дейлайт. — Някой от вас да го отведе и да го сложи в леглото. Добър индианец излезе.
— Дейлайт е прав — заключи Док Уотсън в следващия миг. — Човекът е напълно изтощен!
Погрижиха се за пощата, кучетата отведоха и нахраниха, а когато се облегнаха на дългия бар, за да пият, да приказват и да си приберат дълговете, Бетълс запя песента за корените от Сасафрас.