И така, като сменяше от време на време посоката на въртене, Дейлайт с помощта на валса се оправи от замайването и поведе към бара. Надигна се обаче общ протест. Не можеше повече да се приема неговият девиз, че само печелившият плаща. Това беше противно на обичаите и на здравия разум и въпреки че се правеше от добри приятелски чувства, трябваше да се спре именно заради тези добри приятелски чувства. По право на Бен Дейвис се падаше да черпи, Бен Дейвис трябваше да плати черпнята. Нещо повече, всичко, което Дейлайт бе черпил досега, трябваше да бъде за сметка на „Тиволи“, защото, щом той започваше да гуляе, кръчмата се пълнеше с клиенти. Всичко това бе казано от Бетълс и макар речта му да беше кратка и пълна с жаргон, тя бе единодушно аплодирана.
Дейлайт се захили, отдръпна се към масата на рулетката и купи сума жълти чипове. След десет минути на везните претеглиха злато за две хиляди долара и го пресипаха в неговата торбичка, но златото не се побра в нея, та взеха още една. Щастие, прашинка щастие, но лично негово. Възторгът му нямаше граници. Живееше и нощта му принадлежеше. Обърна се към доброжелателните си противници.
— Сега вече наистина печелившият плаща — каза той.
И те се предадоха. Никой не можеше да устои на Дейлайт, когато възсядаше живота и го пришпорваше.
В един часа сутринта той видя Илайджа Дейвис да подкарва към вратата Хенри Фин и Джо Хайнс, дървосекача. Дейлайт се намеси.
— Къде? — попита той, като се мъчеше да ги замъкне към бара.
— В кревата — отговори Илайджа Дейвис. Той беше от Ню Ингланд, дъвчеше тютюн и бе единственият смел дух в семейството си, който дочу зова на запада, долитащ над тучните пасища и горите на планината Дезърт, и му се отзова.
— Налага се — прибави извинително Джо Хайнс. — Сутринта ще пътуваме.
Дейлайт ги задържа:
— Къде ще вървите? Какво сте се разбързали?
— Не сме се разбързали — обясни Илайджа. — Просто ще проверим твоето предчувствие и ще видим какво има нагоре по реката. Не искаш ли да дойдеш с нас?
— Искам, разбира се — потвърди Дейлайт.
Но въпросът бе зададен на шега и Илайджа не обърна внимание на отговора.
— Ще опитаме по Стюарт — продължи той. — Ал Майо ми каза, че първия път, когато слязъл по Стюарт, видял доста обещаващи наноси и ние ще ги пробваме, докато е замръзнала реката. Слушай, Дейлайт, и ми запомни думите, идва времето, когато зимното копане ще стане мода. Един ден ще има хора, които ще се смеят на нашето лятно ровене и крепене на дупките.
По онова време по Юкон не можеше и дума да става за търсене на злато през зимата. Земята беше замръзнала от мъха и тревата до скалния пласт, а замръзналият чакъл, твърд като гранит, не отстъпваше пред копача и лопатата. Лятото мъжете чакаха слънцето да размрази земята и копаеха. Това бе времето за работа. През зимата извозваха провизии, ходеха на лов за елени, а след това през тъмните месеци убиваха времето си в големите централни селища, като Съркъл Саги и Форти Майл.
— Вярно, зимното копане ще си пробие път — съгласи се Дейлайт. — Почакай само да се открие някой богат залеж нагоре по реката. Тогава всички ще видите нов начин на търсене. Какво пречи да се кладе огън, да се пробиват шахти и да се копаят галерии по скалния пласт? Не ще има нужда да се крепи. Замръзналата глина и чакълът ще държат дотогава, докато всички дяволи са замръзнали и опашките им са станали на сладолед. Та какво, в такива дни ще си струва да се работи на сто фута дълбочина. Разбира се, че ще дойда с вас, Илайджа.
Илайджа се засмя, подбра двамата си другари и пак понечи да се отправи към вратата.
— Чакай! — извика Дейлайт. — Не се шегувам.
Тримата мъже изведнъж се обърнаха към него, а по лицата им се изписа изненада, задоволство и неверие.
— Хей, будалкаш ни? — каза Фин, другият дървосекач, спокоен, улегнал мъж от Уисконсин.
— Моята шейна и кучетата са на разположение — отговори Дейлайт. — Значи, ще имаме два впряга и ще разделим товара на две: само че известно време ще трябва всички да пътуваме по-бавничко, защото кучетата наистина са уморени.