— А след тях ще дойдат големите акули и ще закупят цели реки, из които вие сте ровили като кокошки, лятото ще прилагат хидравлични методи, а зимата ще размразяват с пара…
Размразяване с пара! Това вече надхвърляше всяка граница. Дейлайт наистина надмина себе си като смешник. Размразяване с пара — когато още не бяха опитали дори обикновен огън. Какви въздушни кули!
— Смейте се, дявол да ви вземе, смейте се! Още не сте прогледнали. Приличате ми на куп малки, мяукащи котета. Казвам ви, че ако находката бъде по Клондайк, Харпър и Ладю ще станат милионери. А ако бъде по Стюарт, гледайте само как ще процъфти градът на Елам Харниш. Тогава ще се въртите наоколо с тъжни мутри… Нищо де — омекна той, — аз ще ви помагам с по малко средства, храна, с едно-друго!…
Дейлайт имаше въображение. Културата му беше ограничена, но каквото виждаше, виждаше го голямо. Мисленето му беше стройно, въображението му практично и никога не мечтаеше напразно. Рисувайки си обзетия от трескава дейност град сред покритата със сняг и гора пустош, той предвиждаше най-напред голямата златна находка, която би направила възможен подобен град, а след това очите му търсеха места за пристани на речните параходи, за дъскорезници, складове и всичко необходимо за един далечен, северен златотърсачески град. Но това от своя страна беше само декор за нещо по-голямо — преживяването, играта на темперамента. Улиците и постройките, човешките и стопанските отношения в града на неговите мечти бяха пълни с възможности. Това беше нещо като огромна маса за игра на покер. Релансът стигаше нагоре до небето, от едната страна — до Юга, от другата — до Полярното сияние. Играта щеше да бъде голяма, по-голяма, отколкото можеше да си я представи кой да е обитател на Юкон, а той, Бърнинг Дейлайт, да се погрижи да участвува в нея. Междувременно, освен собственото му предчувствие, нямаше никакви признаци, че всичко това ще стане.
Също както би заложил и последната си унция злато на някоя добра карта при игра на покер, така залагаше живота и усилията си на предчувствието, че бъдещето крие в ръкава си голяма златна находка по горното течение на реката. Така той и неговите трима спътници пъхтяха нагоре по замръзналата гръд на Стюарт с кучета, шейни и снегоходки, пъхтяха през бялата пустош, където безбрежната тишина никога не е била нарушавана от човешки гласове, удар на брадва или изстрел. Само те се движеха през огромната замръзнала пустиня, дребни като прашинки земни същества, пролазваха определеното число мили на ден, топяха лед, за да имат вода за пиене, нощем лагеруваха в снега, техните кучета-вълци се струпваха на космати, покрити със скреж купчини, а до шейните стърчаха забити в снега осемте снегоходки.
Не видяха нито следа от жив човек, въпреки че веднъж се натъкнаха на една примитивна лодка, скрита край реката. Който я бе скрил, не бе я потърсил вече; те се позачудиха и продължиха нататък. Друг път попаднаха на място, където е имало индианско поселище, но индианците ги нямаше; сигурно бяха по горното течение на Стюарт, подир еленовите стада. Двеста мили нагоре от Юкон те се натъкнаха на наноси и Илайджа реши, че са същите, за които му бе говорил Ал Майо. Направиха постоянен лагер, хранителните припаси вдигнаха нависоко, за да не ги докопат кучетата, и започнаха работа по наносите, като си пробиваха път към чакъла през пласт от лед.
Започна тежък и еднообразен живот. Свършили закуската, те почваха работа при първата сива светлина; когато падаше нощта, сготвяха по нещо и свършваха другите работи из лагера, пушеха и бъбреха известно време, след това се завиваха в кожените постелки и заспиваха, а над тях пламтеше Полярното сияние и звездите трепкаха и играеха в големия студ. И храната им беше еднообразна: квасени питки, бекон, фасул, а понякога и някоя гозба от ориз със сухи сливи. С прясно месо не успяха да се сдобият. Около тях нямаше никакъв живот. В редки случаи попадаха на следите на някой северен заек или хермелин; но общо изглеждаше, че всичко живо е напуснало местността. Това не ги учудваше, защото опитът ги бе научил, че ако някога минеш през местност, която гъмжи от дивеч, след една, две или три години на същото място може да не намериш никакъв дивеч.
По насипите откриха злато, но беше малко, та не си струваше да се копае. Веднъж, докато бе на лов за елени на петдесет мили от лагера, Илайджа опита чакъла на един големичък поток и откри добри признаци. Те впрегнаха кучетата и с малко товар отидоха с шейните до това място. Тук, може би за първи път в историята на Юкон, беше направен опит да се използува огън при копаенето на шахта. Заслугата за това беше на Дейлайт. След като разчистиха мъха и тревата, накладоха огън от сухи смърчови дърва. За шест часа огънят размрази пръстта на дълбочина осем инча. Кирките им потъваха в нея до дръжките и след като я изхвърлиха, накладоха нов огън. Възбудени от успеха на този опит, те работеха от рано до късно. След шест фута замръзнала пръст опряха в също така замръзнал чакъл. При него напредваха по-бавно. Но те се научиха по-добре да поддържат огъня и скоро започнаха да размразяват по пет-шест инча на запалване. В чакъла имаше злато на прах, но след два фута отново се появи пръст. На седемнадесет фута пак се натъкнаха на тънък пласт чакъл и в него имаше злато на зърна; от няколкото пробни корита изкараха злато за по шест до осем долара. За щастие този пласт чакъл беше тънък — едва един инч. Под него имаше пак пръст, примесена с корени от стари дървета и кости на забравени чудовища. Но те вече бяха намерили злато — злато на зърна; и какво по-вероятно от това голямото находище да бъде открито точно тука върху скалния пласт? Щяха да допрат до него, дори и да беше на четиридесет фута дълбочина. Те се разделиха на две смени и работеха денонощно на две шахти, а из въздуха се виеше непрекъснато димът на огньовете им.