Въпреки че беше много малък, лъвският пай беше оставен на Дейлайт и Илайджа. Мъжете, които потегляха с кучетата, единият нагоре по Стюарт, а другият надолу, щяха по-скоро да намерят храна. Двамата, които оставаха, трябваше да издържат, докато другите се завърнат. Нещо друго, кучетата щяха да получават по няколко унции фасул на ден и щяха да пътуват по-бавно, но пък хората, които пътуваха с тях, ако закъсаха, можеха да изядат самите кучета. А хората, които оставаха, нямаше да имат кучета. По тази причина Дейлайт и Илайджа поемаха по-големия риск. Не можеха и не искаха да не го сторят.
Дните вървяха и зимата започна незабележимо да преминава в северна пролет, която идва като внезапна гръмотевица. Предстоеше пролетта на 1896. Всеки ден слънцето изгряваше все по на изток, оставаше по-дълго на небето и залязваше все по на запад. Март мина и започна април. Дейлайт и Илайджа, отслабнали и гладни, се чудеха какво е станало с двамата им другари. Дори и да се допуснеше, че са срещнали всички възможни препятствия, и да се прибавеше още време за всеки случай, те пак отдавна трябваше да са се зърнали. Нямаше съмнение, че им се беше случило нещастие. Те предвидили възможността за нещастен случай с единия и това бе главната причина да се изпратят двама, и то в различни посоки. Но да се случи нещастие и с двамата — това беше окончателен удар. Междувременно Дейлайт и Илайджа запазваха все още искрица надежда. Те продължаваха бедното си съществувание. Разтопяването не беше започнало още, така че те можеха да събират снега около разбитото скривалище и да го топят в тенджери, кофи и корита за промиване на злато. Като го оставяха да преседи малко и изливаха водата, в дъното на съдовете оставаше тънка утайка. Това беше брашно, пръснато в безкрайно малки количества сред хиляди кубически ярда сняг. В утайката понякога се намира и чаени листа, кафе, парчета земя и сламки. Но колкото по-надалеч от мястото на скривалището работеха, толкова по-малко следи от брашно имаше и утайката ставаше все по-малко.
Илайджа беше по-стар и по-скоро изнемогна, така че се наложи почти през цялото време да лежи завит в кожите си. Някоя случайно появила се катеричка продължаваше живота им. Дейлайт трябваше да ловува сам, а това не беше лесна работа. Той не смееше да рискува напразно нито един от тридесетте патрона, които им оставиха; и тъй като пушката му беше едрокалибрена, беше принуден да цели малките животни в главата. Те се явяваха много нарядко и минаваха дни наред, без да види нито една. Като забележеше някоя катеричка, вземаше безкрайни предпазни мерки. Дебнеше я с часове. По десетина пъти се прицелваше в животното и се въздържаше да натисне спусъка, защото ръцете му трепереха от слабост. Въздържаността му беше желязна. Той беше господар на себе си. Стреляше само когато бе абсолютно сигурен. Независимо колко силни болки от глад изпитваше и колко силно бе желанието му да хване това туптящо, бъбрещо вързопче живот, той отказваше да поеме и най-малкия риск да не го улучи. Той, роденият комарджия, играеше голяма игра. Залог беше животът му, карти — патроните, а той играеше, както можеше да играе само някой голям играч, с безкрайно внимание, с безкрайна предпазливост, с много разум, В резултат никога не пропускаше. Всеки изстрел значеше катеричка и въпреки че понякога минаваха по цели дни между два изстрела, той никога не промени методите си за водене на играта.
Нищо не се губеше напразно от катеричките. Дори кожите биваха сварявани на чорба, а костите — начуквани на парчета, които можеха да се дъвчат и гълтат.
Дейлайт ровеше из снега и понякога намираше северни боровинки. В най-добрия случай северните боровинки представляват семе и вода, обвити от твърда люспа; а пък плодовете, които той намери, бяха от предишната година, сухи и сбръчкани, а хранителните им качества се приближаваха към нулата. Едва ли беше по-добра и кората от млади дръвчета, която варяха цял час и гълтаха след усилено дъвчене.
Наближи краят на април и над страната се разстла пролетта. Дните се удължиха. Снегът започна да се разтапя под топлината на слънцето, изпод снега се подадоха малки вадички. Топлият вятър духа двадесет и четири часа и снежната покривка намаля с цял фут. Късно следобед топящият се сняг замръзваше отново и повърхността му се превръщаше в лед, издържащ тежестта на човек. Малки, бели като сняг птици се появиха откъм юг, повъртяха се един ден и продължиха пътешествието си на север. Веднъж високо във въздуха ято диви патици прелетяха в клинообразна форма и надавайки остри крясъци, отидоха на север, за да търсят преждевременно открити води. А долу край реката се разпъпиха няколко върби-джуджета. Сдъвкани, младите пъпки, изглежда, притежаваха стимулиращи хранителни вещества. Илайджа се обнадежди, въпреки че отпадна отново, когато Дейлайт не успя да намери други върби.