Сокът потече по дърветата и всеки ден шепотът на невидимите вадички се усилваше — замръзналата страха се възвръщаше към живот. Но реката все още беше в ледени окови. Зимата ги беше изковавала в течение за дълги месеци и сега не можеха да бъдат строшени за един ден дори и от гръмотевичната пролет. Дойде май и от пукнатините на скалите и изгнилите пънове изпълзяха изостанали от миналата година големи, но безвредни комари. Щурците започнаха да пеят, още гъски и патици прелитаха по небето. Но реката все още не се размразяваше. На десети май ледът по Стюарт се откъсна от бреговете с гръм и трясък и се повдигна цял ярд нагоре. Но не тръгна по течението. Най-напред трябваше да се размрази долният Юкон, под устието на Стюарт. Дотогава ледът по Стюарт щеше само да се надига все по-високо от придошлите води под него. А не се знаеше кога ще се размрази Юкон.
На две хиляди мили оттук тя се вливаше в Берингово море и положението в Берингово море щеше да реши кога Юкон ще може да се освободи от милионите тонове лед, задръстили гръдта й.
На дванадесети май двамата мъже тръгнаха надолу по заледената река, като носеха завивките си, една кофа, една брадва и скъпоценната пушка. Планът им беше да стигнат до скритата лодка, която бяха видели, така че, щом се размръзнеше реката, да могат да я спуснат в нея и да се оставят на течението да ги завлече до Сиксти Майл. Понеже бяха изтощени и нямаше какво да ядат, пътуваха бавно и трудно. Илайджа започна да пада и да не може да се изправя. Дейлайт изразходваше от собствената си сила, за да го повдига на крака, след което по-възрастният човек продължаваше да залита като автомат напред, докато не се спънеше и паднеше отново.
В деня, в който трябваше да се доберат до лодката, Илайджа грохна окончателно. Когато Дейлайт го повдигна, той падна отново. Дейлайт се опита да върви с него и да го подкрепя, но и той беше така слаб, че двамата паднаха. Той замъкна Илайджа до брега, направи набързо лагер и тръгна да търси катерички. Сега и той започна да пада. Първата катеричка откри чак вечерта, но преди да може да даде сигурен изстрел, се мръкна. С животинско търпение той изчака следващия ден и в първия час на деня катеричката беше негова.
По-голямата част даде на Илайджа, като запази за себе си по-жилавите части и костите. Но такава е химията на живота, че това малко същество, тази подвижна трошица плът, изядена от хората, вля в тяхната плът сили да се движат. Катеричката не можеше вече да се катери по боровете, да скача от клон на клон или да бърбори по главозамайващите върхове. Ала същата енергия, с която бе вършила тези неща, се вля в изтощените мускули и отслабнала воля на мъжете и ги накара да се раздвижат — не, раздвижи ги, — за да изминат със залитане няколко мили, които ги отделяха от скритата лодка; там те паднаха един до друг и дълго време лежаха, без да мръднат.
Въпреки че за някой здрав човек не би било трудно да смъкне лодката на земята, Дейлайт употреби часове за това. И ден след ден, в течение на още часове, той се мъкнеше лежешком около нея, за да запушва с мъх отворените цепнатини. Но когато и тази работа бе свършена, реката все още беше скована. Ледът се бе надигнал няколко ярда нагоре, но още не тръгваше по течението. Оставаше да се спусне лодката във водата, когато реката дадеше възможност за това. Дейлайт напразно залиташе и се препъваше из мокрия от топенето сняг или по твърдата му кора — нощем снегът все още замръзваше, — за да търси някоя катеричка, мъчеше се да си достави още малко енергия от това пухкаво, скокливо, сприхаво и бъбриво животинче, та да може да прехвърли лодката през билото на крайбрежния лед и да я хлъзне надолу във водата.
Реката се отприщи едва на двадесети май. Придвижването надолу започна в пет часа сутринта; дните бяха вече достатъчно дълги и Дейлайт се надигна и започна да наблюдава движението на ледовете. Илайджа беше прекалено изтощен, за да се интересува от тази гледка. Макар че беше в съзнание, той лежеше неподвижно, докато ледът се носеше покрай тях. Големи блокове се блъскаха в брега, изкореняваха дървета, къртеха стотици тонове пръст. Земята около тях трепереше и се тресеше от ударите на тези страхотни сблъсквания. След час движението спря. Някъде надолу се беше задръстило. Реката тогава започна да се надига и да повдига леда, докато той надвиши брега. Отгоре прииждаше все повече вода и нови милиони тонове лед прибавяха тежестта си към струпаните камари. Натискът стана неимоверен. Грамадни ледени блокове се притискаха и някои от тях хвръкваха във въздуха, като семки от пъпеш, които някое дете притиска между палеца и показалеца си, а край бреговете израстваха стени от лед. Когато реката се отдръсти, грохотът от чегъртането и чупенето се удвои. Движението продължи още час. Реката бърже спадна. Но ледената стена по брега и долу до водата остана.