Последните блокове отминаха и за пръв път от шест месеца Дейлайт видя течаща вода. Той знаеше, че ледът от горното течение на Стюарт още не се бе смъкнал, че лежи задръстен някъде нагоре и всеки момент може да се освободи и да слезе надолу; но положението беше толкова отчаяно, че не можеше да се чака повече. Илайджа беше така съсипан, че можеше всеки момент да свърши. Колкото до него самия, той не беше сигурен, че са останали достатъчно сили в неговите изтощени мускули, за да спусне лодката във водата. Трябваше да поеме риска. Ако рече да чака второто отвличане на ледовете, Илайджа сигурно щеше да умре, а по всяка вероятност и той самият. Ако успее да спусне лодката, ако изпревари второто свличане на ледовете, ако не го застигнат ледовете от горното течение на Юкон, ако щастието му благоприятства във всички тези съществени подробности и в много други по-дребни, те щяха да стигнат до Сиксти Майл и да се спасят, ако — отново ако — той има достатъчно сила да закара лодката до брега при Сиксти Майл и не отмине селището.
Той се хвана на работа. Ледената стена се издигаше на пет фута над равнището, на което беше лодката. Зае се да търси най-доброто място за спускане във водата и откри един леден блок, дълъг петнадесет фута, който се издигаше под наклон от реката към върха на стената. Разстоянието до блока бе двайсетина фута и в течение на един час Дейлайт успя да закара лодката дотам. От усилието му се повръщаше и от време на време му се струваше, че ослепява, защото не можеше да вижда, пред очите му се мержелееха цветни кръгове, по-мъчителни от диамантен прах, сърцето му се бе качило в гърлото и го задушаваше. Илайджа не проявяваше никакъв интерес, нито помръдваше, нито пък отваряше очи; Дейлайт се бореше сам. Накрая, като падна на колене от изтощение, той успя да закрепи лодката на върха на стената. Лазейки на четири крака, той намести в лодката своята завивка от заешки кожи, пушката и кофата. За брадвата не си направи труд. Това значеше да лази още двадесет фута до нея и обратно, а той добре знаеше, че ако се яви нужда от брадвата, няма да може да си послужи с нея.
Пренасянето на Илайджа се оказа по-тежка задача, отколкото бе предполагал. Като си почиваше на всеки няколко инча, тон го примъкна по земята и по един нащърбен леден блок чак до лодката. Но не можа да го качи в нея. Беше много по-трудно да се повдигне отпуснатото тяло на Илайджа, отколкото равна по големина тежест, но не така отпусната. Дейлайт не успя да го повдигне, защото тялото се огъна в средата като полупразен чувал жито. Той се качи в лодката и на празно се опита да изтегли вътре своя приятел. Едва успя да издигне главата и раменете на Илайджа над ръба на лодката. Когато го отпусна, за да подхване тялото по — отдолу, Илайджа се огъна веднага в средата и се смъкна на леда.
Отчаян, Дейлайт промени тактиката си. Удари другия по лицето.
— Боже мой, та ти не си мъж! — извика той. — На ти! Дявол да те вземе! На ти!
При всяка ругатня той го удряше по бузите, носа, устата, мъчеше се чрез болка да възвърне отлитащата душа и воля на човека. Очите трепнаха и се отвориха.
— Слушай сега! — извика пресипнало той. — Когато опра главата ти на ръба на лодката, задръж се! Чуваш ли ме! Задръж се! Ако щеш, захапи я със зъби, но само се задръж!
Очите трепнаха и се затвориха, но Дейлайт знаеше, че Илайджа разбра думите му. После отново повдигна главата и раменете на безпомощния човек до ръба на лодката.
— Задръж се, дявол да те вземе! Захапи я! — извика той и го прихвана по-отдолу.
Едната изнемощяла ръка се изплъзна от ръба, пръстите на другата се отпуснаха, но Илайджа се подчини и се задържа със зъби. Когато бе повдигнат, той се засмъква по лице навътре и грапавото дърво му издра кожата по носа, устните и брадата; той продължи да се смъква надолу с лицето до дъното на лодката, докато отпуснатият му кръст се огъна на ръба и краката му увиснаха навън. Но това бяха само краката и Дейлайт ги бутна вътре. Дишайки тежко, той обърна Илайджа по гръб и го покри с кожените постелки.