Оставаше последната задача — да се спусне лодката във водата. Това беше най-трудната работа, защото по необходимост той бе принуден да натовари приятеля си назад от центъра на лодката. Това означаваше върховно напрежение при вдигането. Дейлайт се напрегна и започна. Сигурно нещо се бе скъсало в него, защото, макар че не разбра какво става, онова, което съзнанието му възприе след това, беше, че лежи сгънат по корем през кърмата на лодката. По всичко личеше, че за първи път в живота си е припаднал. Нещо повече, струваше му се, че е свършен, че не може вече да направи нито едно движение, и че, което бе най-странно, всичко му е напълно безразлично. Връхлетяха го съвсем ясни, просто осезаеми видения и мисли, остри като стоманени игли. Той, който цял живот беше гледал живота разголен, никога преди това не беше виждал толкова много от голотата на живота. За първи път изпита съмнение в собствената си величава личност. За миг животът се смути и забрави да лъже. В края на краищата и той беше дребен земен червей, също като другите земни червеи, като катеричката, която беше изял, като другите мъже, които бе виждал да пропадат и умират, като Джо Хайнс и Хенри Фин — вече пропаднали и сигурно мъртви, като Илайджа, който лежеше в дъното на лодката с ожуленото си лице, сляп и глух за всичко. От мястото, където се беше проснал, Дейлайт можеше да вижда до завоя нагоре по реката, откъдето рано или късно щяха да се зададат следващите плаващи ледове. И като гледаше така, струваше му се, че вижда през миналото във времето, когато по тази земя не е имало нито бели, нито индийци, и виждаше все същата река Стюарт, зима след зима да се сковава в лед и пролет след пролет да разбива леда и да потича свободно. А после надзърна и в безграничното бъдеще, когато и последното човешко поколение щеше да е изчезнало от лицето на Аляска, когато и той също щеше да е изчезнал, и пак виждаше как реката, вечно същата, замръзваща и размразяваща се, продължава да тече.
Животът беше мошеник и лъжец. Той мамеше всички същества. Беше измамил и него, Бърнинг Дейлайт, едно от най-значителните му и най-весели творения. Той беше нищо — просто купчина плът, нерви и усещания, която лазеше в калта да търси злато, мечтаеше, стремеше се към него и играеше на комар, която отминаваше и изчезваше. Само мъртвите неща оставаха, нещата, които не бяха плът, нерви и усещания — пясъкът, калта и чакълът, платата, планините, самата река, която замръзваше и се размразяваше година след година. Щом всичко е свършено, играта не си струва. Заровете са подправени. Тези, които умират, а всички умират. Кой печели тогава? Не печели и животът — великият измамник, вечно цъфтящото гробище, непрекъснато погребално шествие.
За миг той се върна към непосредственото настояще и забеляза, че реката все още тече свободно и че една птица, кацнала върху носа на лодката, го наблюдава най-нахално. След това пак се унесе и се върна към размишленията си.
Не можеше да се избегне краят на играта. Обречен беше да я напусне. И тогава какво? Той взе да обмисля отново и отново този въпрос.
Обикновената религия не бе докоснала Дейлайт. Досега бе живял според някаква негова си религия, беше честен и почтен спрямо другите хора и не се бе впущал в празни метафизични разсъждения за бъдещия живот. Със смъртта всичко свършваше. Винаги бе вярвал в това, без да изпитва страх. И в този момент, когато лодката стоеше неподвижна на петнадесет фута над реката, защото сам той припадаше от слабост и беше останал без капчица сила, Дейлайт все още вярваше, че всичко свършва със смъртта и все още не се плашеше от нея. Възгледите му почиваха на твърде обикновени и здрави основи, за да бъдат отхвърлени от първия или последния гърч на уплашения от смъртта живот.
Беше виждал да умират хора и животни и сега сред виденията му нахлуха десетки подобни мъртъвци. Видя ги отново, както ги бе виждал на времето, но те не го стреснаха. Какво от това? Бяха умрели, и то отдавна. Нямаше за какво да се тревожат. Те не лежаха по корем на ръба на лодката и не чакаха да умрат. Смъртта беше лесна — по-лесна, отколкото си я беше представял; и сега, когато тя беше близко, мисълта за нея му доставяше задоволство.
Представи му се ново видение. Той видя трескавия град на мечтите си — златната столица на Севера, кацнала над Юкон върху висок бряг, простряла се надалеч в равнината. Видя наредени край брега три редици речни параходи, видя да работят дъскорезниците и дълги впрягове кучета с двойни шейни зад тях да возят продукти към залежите. И видя по-нататък игралните, банките, борсите и всички чипове, маркери, случаи и възможности на огромната хазартна игра, каквато никой никога не бе виждал. Мръсна работа е наистина, помисли си той, да ти работи предчувствието и да наближава големият удар, а ти да не вземаш участие във всичко това. Животът потрепна и се размърда при тази мисъл и още веднъж взе да нашепва древните си лъжи.