Дейлайт се претърколи от лодката, седна на снега и се облегна на нея. Искаше да участвува в големия удар. А защо пък не? Някъде в неговите изтощени мускули все още имаше достатъчно сила, само да може да я събере наведнъж, за да повдигне лодката и да я спусне във водата. Съвсем неуместно му се натрапи мисълта да купи от Харпър и Джо Ладю дял от техния периметър на Клондайк. Сигурно щяха евтино да продадат една трета. Така, ако находката се случеше по Стюарт, той щеше да е добре със своя периметър; ако ли пък се случеше по Клондайк, пак нямаше да е зле.
Междувременно той събираше сили. Просна се по цялата си дължина на леда с лице надолу; лежа така и си почива половин час. След това стана, оправи се от заслепяващия блясък на леда и подхвана лодката. Той знаеше точно в какво състояние се намира. Ако първият му напън не успее, другите напъни съвсем нямаше да успеят. Трябва да напрегне всичките си сили за първия напън, и то така да ги напрегне, че да не остане нито за други опити.
Той се напъна здраво и се напъна не само с тяло, а и с душа и в това усилие се изразходваше телесно и душевно. Лодката се надигна. Мислеше, че ще припадне, но продължи да я повдига. Усети, че лодката поддаде и започна да се плъзга надолу. С последните остатъци от сила той се хвърли в нея и се строполи на кълбо върху краката на Илайджа. Не можеше да направи дори опит да се надигне и докато лежеше, усети, че лодката се спуска във водата. По върховете на дърветата разбра, че тя се върти. Силен удар и хвърчащи парченца лед му подсказаха, че се е ударила в брега. Десетина пъти тя се превъртя и удря, а след това леко и свободно заплува.
Дейлайт се свести и реши, че е спал. Но слънцето личеше, че са минали няколко часа. Беше рано следобед. Той се примъкна до кърмата и седна. Лодката плаваше по талвега. Обраслите с дървета брегове и блестящият крайбрежен лед се плъзгаха край нея. Близо до него плуваше огромен изкоренен бор. Някаква прищявка на течението закара лодката до него. Дейлайт пропълзя напред и закачи въжето на лодката за един корен. Дървото газеше по-дълбоко и плаваше по-бързо, та когато лодката тръгна след него, въжето се опъна. След това Дейлайт хвърли последен, замаян поглед наоколо, видя бреговете да подскачат и да се люлеят, а слънцето да се клати като махало по небето, зави се с постелката от заешки кожи, легна на дъното и заспа.
Когато се събуди, беше тъмна нощ. Лежеше по гръб и виждаше блестящите звезди. Чуваше се тихото бълбукане на придошлата вода. Рязък тласък му даде да разбере, че по-бързо плуващият бор бе изправил отклонилата се лодка. Някакво заблудено парче лед се удари в лодката и зачегърта по борда. Добре де, идващите нови ледове още не са ни настигнали, помисли си той, затвори очи и отново заспа.
Когато пак отвори очи, беше светъл ден. Слънцето показваше пладне. Един поглед към далечните брегове го увери, че се носят по могъщия Юкон. Сиксти Майл не можеше да е далече. Дейлайт се чувствуваше страшно слаб. Примъкна се на кърмата и седна отгоре с пушката до себе си. Движенията му бяха бавни, треперливи и несигурни, задъхваше се и му се виеше свят. Той дълго се вглежда в Илайджа, но не видя дали диша, или не, а пък беше толкова надалеч, че не можеше да се занимава с това.
Той отново изпадна в съзерцание, но виденията му често биваха прекъсвани от празни промеждутъци, през които нито спеше, нито беше в безсъзнание, нито пък усещаше каквото и да било. Струваше му се, че някакви зъбци се забиват в мозъка му. Така, на пресекулки, той размисляше върху положението. Беше все още жив и по всяка вероятност щеше да бъде спасен, но как стана така, че не лежеше мъртъв, увиснал на лодката върху ледения блок? Тогава си спомни последното върховно усилие, което бе направил. Но защо го беше направил? Не беше от страх пред смъртта. Не се бе уплашил, това бе ясно. Тогава си спомни за предчувствието и за небивалата находка, в която вярваше, и разбра, че го бе пришпорило желанието му да вземе участие в голямата игра. И отново защо? Какво от това, че щеше да спечели един милион? Щеше да умре по същия начин, както и онези, които никога не печелеха повече от насъщния хляб. Тогава отново защо? Но празните промеждутъци в мислите му зачестиха и той се предаде на приятната умора, която го обземаше.
Изведнъж се събуди. Нещо му бе пошепнало, че трябва да се събуди. Ненадейно видя Сиксти Майл на не повече от стотина фута. Течението ги беше докарало току пред прага на селището. Но същото това течение сега ги отвличаше покрай него, надолу сред пустошта по долното течение на реката. Не се виждаше никой. Ако не беше видял да се издига дим от комина на една кухня, можеше да помисли, че няма жива душа. Той се опита да извика, но откри, че не му е останал глас. В гърлото му, ту съскаше, ту стържеше някакъв неземен гърлен грак. Той потърси опипом пушката, дигна я до рамото си и натисна спусъка. Ритането от изстрела разтърси тялото му и хиляди ужасни болки го пронизаха. Пушката падна на коленете му и той не успя да я вдигне отново до рамото си. Знаеше, че трябва да бърза, а усещаше, че му прилошава, затова натисна спусъка на пушката така, както си беше. Този път тя ритна настрана и падна през борда. Но тъкмо преди да го обхване мракът, той видя да се отваря кухненската врата и една жена да поглежда навън от голямата дървена къща, която танцуваше фантастичен танц сред дърветата.