Глава IX
Десет дни по-късно Харпър и Джо Ладю пристигнаха в Сиксти Майл, а Дейлайт, все още малко изтощен, но достатъчно силен, за да се подчини на предчувствието си, размени една трета от своя периметър край Стюарт срещу една трета от техния край Клондайк. Те имаха вяра в местата по този край и Харпър тръгна надолу по реката със сал, натоварен с провизии, за да основе малък пост при устието на Клондайк.
— Защо не опиташ Индианската река, Дейлайт? — го посъветва Харпър на раздяла. — Там горе има цяла мрежа от ручеи и пресъхнали корита и там някъде златото просто плаче да бъде намерено. Такова е моето предчувствие. Предстои големият удар и той няма да е много далеч от Индианската река.
— А и това място гъмжи от елени — прибави Джо — Боб Хендерсън е някъде там вече три години, кълне се, че ще стават велики работи, храни се само с еленово месо и търси злато като луд.
Дейлайт реши да „пробва“ Индианската река, както се изразяваше той; но не можа да убеди Илайджа да го придружи. Гладът беше смазал духа на Илайджа и той се страхуваше да не се случи пак нещо подобно.
— Не мога да се отделя от храната — обясняваше той. — Знам, че е ужасно глупаво, но съм безсилен. Със зор ставам от масата дори когато знам, че съм се натъпкал до пукване и нямам място за един залък повече. Отивам в Съркъл и ще живея в някой склад, докато се излекувам.
Дейлайт се мота още няколко дена, докато събере сили и да подготви бедната си екипировка. Беше решил да тръгне с малко багаж, като носи осемдесет и пет фунтова раница на гърба, а петте си кучета да натовари по индианската система — тридесет фунта багаж на куче. Като разчиташе на това, което Ладю му беше казал, той смяташе да последва примера на Боб Хендерсън и да живее само с месо. Когато лодката на Джек Кърнс, натоварена на езерото Линдеман с гатера за дъскорезницата, пристигна в Сиксти Майл, Дейлайт качи багажа си и кучетата на борда, даде заявлението си за периметъра на Илайджа с молба да го подаде от негово име и същия ден слезе при устието на Индианската река. На четиридесет мили нагоре по реката откри Кварцовия поток, който му бяха описали, и намери следи от търсенията на Боб Хендерсън; същото стана и при Австралийския поток, на тридесет мили по-нагоре. Седмиците отминаваха, но Дейлайт не можа да срещне другия човек. Той обаче намери много елени и месната диета се отрази чудесно и на него, и на кучетата му. На десетина места по повърхността той проми злато, което си „плащаше труда“, но не даваше повече от „надница“, а пък богато разпръснатото злато на прах сред пръстта и чакъла на няколко ручея го убеди повече от всякога, че тука някъде чакаше да бъде открито злато в големи количества, Той често обръщаше очи към веригата хълмове на север и се чудеше дали златото не идва от тях. Накрая той се изкачи по ручея Доминиън до изворите му, пресече водораздела и се спусна по притока на Клондайк, който по-късно щеше да бъде наречен Хънкеровия ручей. Ако беше заобиколил големия връх на водораздела отляво, щеше да слезе по ручея Златното дъно, наречен така от Боб Хендерсън и щеше да намери Боб. Той вадеше първото злато, което си „плащаше труда“ и което изобщо е било промито по Клондайк. Но Дейлайт продължи надолу по Хънкеровия ручей и по-нататък до летния риболовен лагер на индианците от Юкон.
Тук той прокара един ден заедно с Кармак, бял, женен за индианка, и с неговия зет индианец — Скукъм Джим, купи една лодка и с кучетата на борда се смъкна по Юкон до Форти Майл. Август беше към края си, дните ставаха все по-къси и зимата наближаваше. Той все още вярваше непоколебимо в предчувствието си, че в тая местност ще бъде открита голяма находка и плановете му бяха да събере четири-пет души, а ако това не беше възможно, да вземе поне един съдружник и да се изкачи нагоре по реката, преди замръзването и, за да търси злато през зимата. Но хората във Форти Майл нямаха вяра. За тях местата на запад бяха достатъчно добри.