Единственият й шанс е бил и той да се зарази от същата болест. Но той не се бе заразил. А ако би се заразил, щеше да бъде най-вероятното или от Фреда, или от някоя друга жена. Ето например Дартуърти, човекът, който бе завършил колеж и бе взел участък на Бонанза. Всички знаеха, че Берта, дъщерята на стария Дулитъл, е лудо влюбена в него. А пък когато дойде време той да се увлече, нима от толкова много гении трябваше да попадне на жената на полковник Уолтстоун, големия минен специалист на фирмата „Гугънхаймър“. В резултат се появиха три случая на лудост: Дартуърти продаде мината си за една десета от стойността и; бедната жена пожертвува доброто си име и общественото си положение, за да избягат двамата с лодка надолу по Юкон; а полковник Уолтстоун, побеснял, тръгна с друга лодка след тях, готов да извърши убийство. Цялата трагична история се понесе надолу по мътния Юкон, мина през Форти Майл и Съркъл Сити, за да се загуби в неизследваните простори отвъд тях. Това беше любовта. Тя разстройваше живота на мъжете и жените, водеше ги към разруха и смърт, обръщаше с главата надолу всичко разумно, караше почтени жени да изневеряват или да се самоубиват, а мъже, които винаги са били честни и надеждни, превръщаше в негодни и убийци.
За пръв път в живота си Дейлайт загуби увереност. Беше здравата изплашен и не го криеше. Жените бяха ужасни същества и бацилите на любовта просто гъмжаха около тях. А и те самите бяха толкова дръзки и безстрашни. Те не се бяха уплашили от това, което се случи с Девата. По-съблазнителни от всякога, протягаха ръце към него. Необикновено силен, красив, добросърдечен, току-що минал тридесетте години, дори без богатството си, взет като обикновен мъж, той беше съблазън за повечето нормални жени. Но когато към естествените му превъзходни качества се прибавеха романтиката около името му и огромното му богатство, буквално всяка срещната неомъжена жена го оглеждаше с възхитени очи, да не говорим за множеството съпруги, които вършеха същото. Това би могло да разглези други мъже и да им завърти главите; но при него само го изплаши още повече. Той започна да отказва поканите в къщи, където имаше жени, и посещаваше само ергенски квартири и кръчмата „Музхорн“, в която нямаше танцувален салон.
Глава XIII
Шест хиляди златотърсачи прекараха в Доусън зимата на 1897. Работата по златните находища не спираше. Отвън идваха сведения, че сто хиляди чакат пролетта зад проходите. Един зимен следобед Дейлайт, застанал на високите тераси между хълмовете Френч и Скукъм, доби още по-широка представа за нещата. Под него лежеше най-богатата част на Елдорадо, а нагоре и надолу по Бонанза можеше да вижда по протежение на няколко мили. Пред него се изпречи картина на безжалостно опустошение. По хълмовете дърветата бяха изсечени чак до билото, а оголелите склонове бяха така надупчени и изтърбушени, че дори снежната покривка не можеше да скрие белезите. Под него, във всички посоки се виждаха колибите на златотърсачите. Но не се виждаха много хора. Доловете бяха изпълнени с дим, който затъмняваше още повече и без това сивия ден. Димът се вдигаше от хиляди дупки в снега, където, дълбоко, чак до скалната основа, сред замръзналата пръст и чакъл, се влачеха, драскаха и копаеха хората и вечно кладяха нови огньове, за да победят сковаващия студ. На места, където нови смени започваха работа огньовете светеха с червени пламъци, човешки фигури се измъкваха от дупките, изчезваха в тях или пък се качваха на платформи от поокастрени дървета и с чекръци вадеха размразения чакъл на повърхността, където той незабавно замръзваше. Останките от пролетната работа бяха разхвърлени навсякъде — купчини от корита за промиване, части от водосточни корита, огромни водни колела — всичките отпадъци на армията мъже, полудели за злато.
— Това е чисто безумие! — измърмори на глас Дейлайт.
Той огледа оголените хълмове и разбра колко много дървен материал е бил изхабен. От високата си наблюдателна точка той си даде точна сметка за страшната бъркотия от трескавата работа на хората. Имаше някаква огромна неразбория. Всеки работеше за себе си и се получаваше хаос. В това находище, което беше най-богатото, за да се изкопаят два долара, трябваше да се изразходва един, а на всеки долар, изкопан по техния трескав, необмислен начин, друг долар безнадеждно оставаше в земята. След една година повечето парцели щяха да бъдат изтощени, а изкопаното злато щеше да се равнява на това, което е останало неизползувано.