Тук има нужда от организация — реши той и бързото му въображение си представи цялото Елдорадо, от устието до изворите, от хребет до хребет в ръцете на едно-единствено, способно ръководство. Дори размразяването с пара, което досега никой не бе опитал, но което неизбежно щеше да дойде, не можеше да се смята за основно разрешение на въпроса. Трябваше склоновете на долината и терасите да се обработят хидравлично и след това по дъното на потока да се пуснат драги, така както бе чувал, че правят в Калифорния.
Ето къде имаше възможност за още един голям удар. Той се бе чудил какви точно причини са накарали „Гугънхемър“ и големите английски концерни да изпратят тука високо заплатените си специалисти. Това е било намерението им. Затова му бяха предлагали да закупят изтощените парцели и купищата използвана вече руда. Те не съжаляваха, че дребните притежатели на мини ще изкопчат, каквото могат, защото в остатъците щеше да има милиони.
И гледайки надолу към този задимен ад на тежък, неплодоносен труд, Дейлайт набеляза новата си игра, в която „Гугънхемър“ и подобните му щяха да бъдат принудени да се съобразяват с него. Но заедно с удоволствието от новите планове у него се промъкна и умората. Беше уморен от дългите години, прекарани в Арктика, и любопитен да види външния свят — огромния свят, за който бе чувал да приказват другите и който той, също като някое малко дете, съвсем не познаваше. Там, навън, имаше нови игри. Масите там бяха по-широки и нямаше причини той да не седне на тях и да не вземе участие с милионите си. Така че този следобед на Скукъм Хил той реши да изиграе най-добрия си удар в Клондайк и да замине за външния свят.
За това обаче му трябваше време. Той постави доверени агенти да работят по петите на големите експерти и там, където те започваха да купуват, той също купуваше. Винаги, когато се опитваха да закупят нацяло някое изтощено дере, на пътя им се изпречваше Дейлайт, тъй като той притежаваше цели блокове парцели или пък парцелите му бяха така хитро разпръснати, че правеха плановете им на пух и прах.
— Моята игра е ясна и никой не ви пречи да спечелите. Прав ли съм? — им каза веднъж той по време на едно разгорещено съвещание.
Последваха битки, примирия, компромиси, победи и поражения. В 1898 г, по Клондайк живееха вече шестдесет хиляди души и щастието на всички тях, както и работата им, се люшкаше в зависимост от битките, които водеше Дейлайт. Вкусът му към едрата игра все повече не му даваше мира. Ето че се беше вече вчепкал с големия тръст „Гугънхемър“ и печелеше, печелеше жестоко. Може би най-жестоката битка стана за „Офир“, най-бедното от еленовите пасища, чиято оскъдна на метал пръст бе ценна само заради огромното си количество. Притежанието на един блок от седем парцела в самия център му даде възможност да държи здраво на своето и те можаха да се споразумеят. Експертите на „Гугънхемър“ заключиха, че проектът е твърде голям, за да може той да се справи с него, и когато му представиха ултиматум — или да изкупи всичко, или да продаде своя блок, — той закупи всички техни парцели.
Планът беше негов, но за изпълнението му повика способни инженери от Щатите. Той построи резервоар в началото на река Ринкабили, на осемдесет мили от „Офир“, и водата потече по огромни дървени корита. Изчислени за около три милиона, резервоарът и водопроводът струваха близо четири. Но той не се задоволи само с това. Нареди да построят електростанции и мините му бяха не само осветени, но и работеха с електричество. Някои от старите пионери, напечелили повече, отколкото бяха сънували, клатеха недоверчиво глави, предупреждаваха го, че ще се разори и отказваха да вложат пари в такова рисковано предприятие. Но Дейлайт се засмя и продаде остатъка от градските си места. Продаде ги точно навреме, когато треската за злато беше достигнала върха си. Той предсказа на старите си приятели в кръчмата „Музхорн“, че след пет години без пари да раздаваш градските места в Доусън, няма да има кой да ги вземе, а колибите ще се секат на дърва за горене. Те му се изсмяха и го увериха, че главната златоносна жила ще бъде открита дотогава. Но той отиде още по-далече и когато нуждата му от дървен материал бе задоволена, продаде и дъскорезниците си. По същия начин започна да се отървава от парцелите си, пръснати по различни дерета и без да става нужда да прибягва до ничия помощ, завърши водопровода, построи другите, внесе необходимите машини и направи лесен достъпа до златото в „Офир“. Той, човекът, който преди пет години бе прекосил вододела откъм Индианската река и пътувал из мълчаливата пустош, натоварил кучетата си по индиански, сам той живял по индиански, хранил се изключително с еленово месо, сега чуваше прегракналите свирки да призовават стотиците негови работници на работа и ги наблюдаваше как се трудят под бялата светлина на прожекторите.