Той отседна в хотела „Сейнт Франсиз“, бе интервюиран от младите репортерчета, които обикаляха хотелите, и на другия ден вестниците поместиха кратки бележки за него. Дейлайт се захили на себе си и започна да се оглежда наоколо, за да се запознае с новия ред на съществата и предметите. Той беше много недодялан и много самоуверен. Освен здравата опора, която намираше в единадесетте си милиона, той имаше огромна вяра в себе си. Нищо не можеше да го обърка, проявите, културата и мощта наоколо не му правеха впечатление. Това беше просто нова, неизследвана област и той трябваше да научи как да живее в деня, какви са знаците и пътеките, къде са кладенците, богатият лов, лошите места в равнината и реките, които трябва да се избягват. Както винаги странеше от жените. Той беше все още твърде наплашен, за да се доближи до замайващите, блестящи същества, които неговите милиони правеха достъпни. Те го оглеждаха и въздишаха по него, а той прикриваше страха си и даваше вид, че смело се движи сред тях. Но не само богатството му ги привличаше. Дейлайт беше ярко изразен мъж, и то необикновен мъж. Още млад, едва тридесет и шест годишен, подчертано красив, страшно силен, напращял от мъжественост, със свободна стъпка, добита не по паважите, с черни очи, които намекваха за огромни пространства, не уморени от ограничената перспектива в града — той привличаше много капризни и любопитни женски погледи. Дейлайт ги виждаше, усмихваше се в себе си, хладнокръвно ги посрещаше като опасности — и това бе за него по-голямо постижение, отколкото ако тези опасности бяха глад, студ или наводнение.
Той бе дошъл в Щатите, за да участвува в играта на мъжете, не на жените; а още не беше изучил мъжете. Сториха му се слаби — физически слаби; отгатваше, че в сделките си са достатъчно твърди, но твърдостта им беше скрита зад мекушава и податлива външност. Стори му се, че у тях има нещо котешко. Срещаше ги по клубовете и се чудеше доколко бяха истински приятелските чувства, които показваха един към друг, и с каква ли бързина биха показали ноктите си, за да започнат да се дерат и разкъсват. „В това е работата — си повтаряше той, — какво ще направят, когато играта се започне?“ Той изпитваше необяснимо недоверие към тях. „Наистина са ловки“ — беше тайната му преценка; а от случайно дочути клюки той разбра, че тази преценка е добре основана. От друга страна, от тях се излъчваше атмосфера на мъжественост и честна игра, която е неделима от мъжествеността. Те може да се дерат и разкъсват в битката — което е съвсем естествено; но той имаше чувството, че се дерат и разкъсват съобразно някакво правило. Такова бе общото му впечатление от тях — то не изключваше сигурната възможност помежду им да има и известен процент мошеници.
Дейлайт прекара няколко месеца в Сан Франциско, като изучаваше правилата на играта и се подготвяше сам да участвува в нея. Дори взимаше частни уроци по английски и успя да се отърси от най-лошите си навици в говора, въпреки че, когато биваше възбуден, се връщаше към „какво ми дрънкаш!“, „та на мене ли тия“ и други подобни изрази. Научи се да яде, да се облича и да се държи като цивилизован човек; но въпреки всичко това, вътрешно не се промени. Не проявяваше излишна почтителност и никога не се колебаеше да потъпче грубо някое установено правило, ако то се препречеше на пътя му и ако достатъчно силно го бяха предизвикали. Също така, за разлика от другите по-слаби мъже, които идваха от диви и далечни места, той не прояви почит към различните тенекиени идоли, почитани от цивилизованите човешки племена. Беше виждал идоли и по-рано, та знаеше точно какво представляват.
Когато му омръзна да бъде прост зрител, той замина за Невада, където златната треска беше в разгара си — за да си опита ръката, както каза сам той. Това опитване на борсата на Тонопах трая десет дни, през които със своя страхотен, бесен начин на спекулиране притисна до стената по-умерените спекуланти, и приключи играта с чиста печалба от половин милион. След това облиза устни и се върна в хотела си в Сан Франциско. Услади му се и жаждата да се включи в играта се засили.
Името му отново стана сензация. Отново Бърнинг Дейлайт се появи с големи букви в заглавията на вестниците. Беше обсаден от репортери. Бяха претърсени старите броеве на списанията и вестниците и романтичният Елам Харниш, „Покорителят на мразовете“, „Царят на Клондайк“, „Бащата на старите пионери“, наред с препечените филии и другата храна се появи на масата за закуска в милиони американски домове. Беше принуден да се включи в играта, преди да е дошло избраното от него време. На брега на неговите единадесет милиона изплуваха финансисти, предприемачи и целият боклук от търгашеското море. За да се отбранява успешно, той бе принуден да отвори кантора. Беше ги стреснал и накарал да го забележат и сега, щат не щат, те му раздаваха карти и го приканваха да играе. Добре, той щеше да играе; и щеше да им покаже как се играе, напук на самонадеяните пророчества, че бързо ще бъде притиснат — пророчества, придружени от описания на селския му начин на игра и дивия му груб вид.