Отначало се занимаваше с дребни неща — „да печели време“, както сам обясни на Холдсуърти, с когото се бе сприятелил в клуба „Алтапасифик“.
Сам Дейлайт беше вече член на клуба, предложил го бе Холдсуърти. Добре беше, че отначало Дейлайт играеше предпазливо, защото броят на акулите (земни акули ги наричаше той), които се въртяха около него, беше изумителен. Той лесно прозираше намеренията им и дори се учудваше как толкова много от тях намират достатъчно жертви, за да продължават дейността си. Те бяха толкова съмнителни и мошеничествата им толкова прозрачни, че не можеше да разбере как изобщо някой може да се хване на въдицата им.
Но скоро откри, че има акули и акули. Холдсуърти се отнасяше с него по-скоро като с брат, а не като с познат от клуба, грижеше се за него, напътстваше го и го представяше на местните финансови магнати. Семейството на Холдсуърти живееше в една прекрасна вила близо до парка Менло; Дейлайт на няколко пъти гостува там в събота и неделя и видя толкова щастлив и приятен семеен живот, какъвто изобщо не бе и сънувал. Холдсуърти умираше за цветя и отглеждаше с лудо увлечение породисти домашни птици; за Дейлайт тези му слабости бяха неизчерпаем източник на забавление и той го наблюдаваше с безобидно снизхождение. Такива приятни слабости бяха признак за здравия дух на приятеля му и още повече привлякоха Дейлайт към него. Дейлайт го преценяваше като успял бизнесмен без сериозни амбиции — човек, който твърде лесно се задоволява с малките ставки на играта, за да се впусне в голяма игра.
При едно подобно неделно посещение Холдсуърти му предложи малка, но изгодна сделчица — фабрика за тухли в Глен Елен. Дейлайт внимателно изслуша как той описа положението. Идеята беше съвсем разумна и единственото възражение на Дейлайт бе, че цялата работа е твърде дребна и съвсем извън неговата специалност; и той се включи в предприятието само от приятелство, защото Холдсуърти му обясни, че сам той вече е вложил нещичко и въпреки че било твърде изгодно да го разшири, за тази цел би трябвало да направи жертви в други области на вложенията си. Дейлайт вложи петдесет хиляди долара, а по-късно сам обясняваше, смеейки се: „Бях измамен, разбира се, но не толкова от Холдсуърти, колкото от проклетите му пилета и плодни дръвчета!“ Но урокът бе добре дошъл за него, защото научи, че в света на сделките не можеш да имаш вяра на никого и че дори старинният закон на гостоприемството има твърде малка стойност в сравнение с една нерентабилна фабрика за тухли и петдесет хиляди долара в брой. Но различните видове акули, реши той в заключение, плуват само на повърхността. В дълбочините действат почтени и солидни същества. Той реши, че хората, с които трябва да работи, са големите финансисти и вождовете в индустрията. Самата същност на огромните им сделки и предприятия ги принуждаваше да играят честно. Там нямаше място за дребни мошеничества и измамнически трикове. Можеше да се очаква, че дребните измамници биха пръснали златен пясък из някоя ялова мина и биха подхлъзнали приятелите си с някоя забатачена тухларна фабрика, но във висшите финансови среди подобни действия не си струваха трудът. Там хората бяха заети да тласкат страната напред, да организират железопътните й съобщения, да откриват нови мини и да разработват природните и богатства. Играта им по необходимост трябваше да бъде на едро и затова солидна.
— Дребните мошеничества не са за тях — заключи той.
И така Дейлайт реши да остави настрана дребните човечета от типа на Холдсуърти; и въпреки че се държеше дружелюбно с тях, с никого не се сприятели. Не че не харесваше дребните човечета от „Алтапасифик“. Те просто не му допадаха за партньори в голямата игра, която възнамеряваше да играе. Каква щеше да бъде тази голяма игра, дори сам той не знаеше. Дейлайт изчакваше. Междувременно играеше на дребно, влагайки пари в няколко мелиоративни мероприятия, и стоеше нащрек за някой по-голям удар.