— Сядай, малкият, и вземай картите!
Същото вълнение го обзе и сега. Деловитите, написани на машина изречения, му се струваха изпълнени със загадки. „Нашият мистър Хауисън ще ви посети в хотела. Можете да му имате доверие. Нас не трябва да ни виждат заедно. Ще разберете, след като говорим.“ Дейлайт дълго изучава думите на писмото. Това беше то. Дойде ред на голямата игра и по всичко изглеждаше, че го канят да седне и да вземе картите. Иначе нямаше никакво основание един човек така безусловно да покани друг човек да прекоси континента.
Те се срещнаха — благодарение на „нашия“ мистър Хауисън — в една великолепна вила на Хъдсън. Съгласно нарежданията, Дейлайт пристигна в един частен автомобил, който бе изпратен да го вземе. Той не знаеше чия е колата, както не знаеше и чия е къщата с обширния, пълен с дървета и морави парк. Даусет беше вече там заедно с един друг човек, когото Дейлайт позна, преди още да го представят. Беше самият Натаниел Летън. Той беше виждал много пъти снимката му по вестници и списания и бе чел за положението му сред финансовия свят и за построения от него университет в Даратона. Въпреки че Дейлайт остана учуден от липсата на прилика между него и Даусет, направи му впечатление, че Летън също е властен човек. С изключение на чистотата — която, изглежда, бе проникнала и в мозъка на костите му — Натаниел Летън се различаваше от Даусет по всичко останало. Слаб до изтощение, той оставяше впечатление на човек, изпълнен със студен пламък, някакъв тайнствен химически пламък, който под ледената външност излъчва могъщата топлина на хиляди слънца. Това чувство идваше от големите му сиви, трескаво светещи очи. Лицето му с призрачна, матова, мъртвешки бяла кожа бе толкова слабо, че приличаше на смъртник. Косата му беше рядка, стоманеносива и въпреки петдесетте си години той изглеждаше много по-стар от Даусет. Независимо от това Натаниел Летън притежаваше огромна сила — Дейлайт ясно го виждаше. Това беше аскет с изтощено лице, който живее в невъзмутимо спокойствие — разтопена планета под покривката на вечен лед. Но преди всичко Дейлайт бе изумен от съвършената, почти страшна чистота на Летън. В него нямаше никаква мръсотия. Като че ли беше пречистен през огън. Дейлайт имаше чувството, че ругатнята на някой обикновен човек би оскърбила слуха му като богохулство.
Един лакей, който се движеше като добре смазана машина, им сервира напитки. Всъщност Натаниел Летън пи само минерална вода, Даусет уиски със сода, а Дейлайт — коктейл. Въпреки че Дейлайт беше нащрек срещу възможната реакция, изглежда, че никой не забеляза необикновеното му желание да пие мартини в полунощ; защото той отдавна бе научил, че за мартини си има строго определено време и място за пиене. Но той обичаше мартини и понеже беше естествен човек, го пиеше, когато му беше приятно. Другите винаги забелязваха този му особен навик, но не стана така с Даусет и Летън.
„Окото няма да им мигне дори да бях поискал чаша сярна киселина!“ — помисли си Дейлайт.
Докато пиеха, пристигна Леон Гугънхемър и си поръча уиски. Дейлайт любопитно го огледа. Той беше един от голямото семейство Гугънхемър; един от по-младите членове, но все пак един от групата, с която той се бе счепкал там в далечния Север. Пък и Леон Гугънхемър не пропусна да припомни старата история. Той поздрави Дейлайт за смелостта му:
— Отзвукът от историята с „Офир“ стигна и до нас, мистър Дейлайт… хм, мистър Харниш, и трябва да кажа, че тогава добре ни подредихте!
Отзвук! Изразът направи впечатление на Дейлайт — до тях беше стигнал отзвук от битката, в която той бе вложил цялата си сила и силата на милионите си в Клондайк! Изглежда, че Гугънхемъровци бяха на твърде голяма висота, щом като за тях битка с такива размери беше само някаква схватка, чийто отзвук те бяха благоволили да чуят.
„Изглежда, тука наистина играят много на едро“ — заключи Дейлайт и в същото време изпита гордост, че щяха да го канят да вземе участие в страшно голямата игра, която играеха те. В момента той искрено съжали, че слуховете за неговите милиони не бяха верни и че те не бяха тридесет, а само единадесет. В това отношение щеше да бъде откровен с тях; щеше да им каже точно колко чипа може да купи.
Леон Гугънхемър беше млад и дебел. Нямаше нито ден повече от тридесет години, а лицето му с изключение на подпухналите торбички под очите беше гладко и лишено от бръчки, като на малко момченце. Той също правеше впечатление с чистотата си. Розовото му, добре обръснато лице говореше за добро здраве и прекрасно физическо състояние. При тази кожа дори дебелината и заобленият му корем бяха съвсем нормални. Той беше роден със склонност към надебеляваме, това бе всичко.