Но ето, че удари гръм. Слухът излезе верен — ръководството на „Уорд Вали“ поиска разликата до номиналната стойност. Дейлайт се предаде. Той провери още веднъж съобщението и напусна борбата. Спекулантите, очакващи понижение, бяха в настъпление и не само акциите на „Уорд Вали“, но и всички други акции спадаха. Дейлайт дори не се потруди да разбере дали акциите „Уорд Вали“ са спрели, или продължават да падат. Докато Уол Стрийт бе изпаднал в паника, Дейлайт, без да е зашеметен или дори объркан, се оттегли от бойното поле, за да обмисли положението. След кратка конференция с посредниците си, той тръгна към хотела, като по пътя купи вечерните вестници и прегледа заглавията. Бърнинг Дейлайт разорен; Дейлайт си получи заслуженото: още един западен авантюрист не успя да намери пари наготово — прочете Дейлайт. Когато се прибра в хотела, едно по-късно издание съобщи за самоубийството на някакъв млад човек, последвал играта на Дейлайт.
— Защо, по дяволите, му е потрябвало да се самоубива? — измърмори Дейлайт.
Той се прибра в стаята си, поръча мартини, събу обувките си и седна, за да премисли всичко. След половин час стана да изпие коктейла и когато топлината на алкохола се разля в тялото му, чертите му се отпуснаха и той бавно се захили. Смееше се над себе си.
— Обраха ме, няма що! — измърмори той.
След това усмивката се стопи и лицето му стана мрачно и сериозно. Като не се смятат вложенията му в няколкото мелиоративни проекта на Запад (които все още изискваха доста допълнителни вложения), той беше напълно разорен. Но още по-голям удар бе нанесен на гордостта му. Колко лесно го изиграха! Измамиха го и не можеше да го докаже черно на бяло. Най-простият селянин дори би поискал някакъв документ, а той се бе задоволил с джентълменско споразумение, и при това устно. Джентълменско споразумение! Той плю презрително. В ушите му прозвучаха думите на Джон Даусет точно както ги бе чул в телефонната слушалка: „Давам ви честната си дума на джентълмен.“ Подли крадци и мошеници — ето какви бяха и го измамиха. Вестниците бяха прави. Беше дошъл в Ню Йорк, за да бъде разорен, и господата Даусет, Летън и Гугънхемър се погрижиха за това. Той беше малка рибка и те си играха цели десет дена с него — достатъчно време, за да го налапат заедно с единадесетте му милиона. През цялото време му бяха продавали акции на Уорд Вали, а сега ги изкупуваха обратно на безценица, преди пазарът да се е стабилизирал. По всяка вероятност със своята част от печалбата Натаниел Летън щеше да построи още няколко здания за университета под негово покровителство. Леон Гугънхемър щеше да купи нови машини за яхтата си или пък цяла флота яхти. Но не можеше да проумее какво ще направи Даусет със своята печалба — може би да основе още нови банки!
Дейлайт дълго време остана да пие и пред очите му мина като на филм неговият живот в Аляска; той отново изживя тежките години, в течение, на които се бе борил, за да спечели единадесетте си милиона. За известно време го обзе желание да извърши убийство и в ума му започнаха да се мяркат безумни планове за кървава разправа с измамниците. Онзи младеж, вместо да се самоубива, трябваше да направи точно това. Да ги подгони с пистолет. Дейлайт отключи кожената си чанта и извади от кобура големия автоматичен пистолет — колт 44. Той махна предпазителя с палец и изкара патроните навън. Сетне зареди отново пълнителя, вмъкна един патрон в патронника и постави предпазителя. Сложи пистолета в страничния джоб на сакото си, поръча още един мартини и отново седна.
Той продължи да размишлява още един час, но повече не се усмихна. По лицето му се показаха бръчките, издълбани от северния мраз, и те разказваха за високите му постижения и страдания, за дългите, безкрайни пътешествия, за мрачния, обрасъл с храсти бряг на Пойнт Бароу, за ледените задръствания по Юкон, за битките с хора и животни, за мъките на глада, за ада от жилещи комари по Койокук, за непосилния труд с кирка и лопата, за белезите от каишите на раницата за дните, през конто ядеше само месо наравно с кучетата, и за цялата дълга върволица на двадесет години, изпълнени с труд, пот и лишения.
В десет часа той стана и порови в телефонния указател. След това се обу, взе такси и изчезна в нощта. Два пъти смени таксито и накрая спря пред едно частно детективско бюро. Щедро заплати в аванс, сам избра шестте души, които му бяха необходими, и им даде нареждания. Досега никой не им бе плащал толкова добре за такава лека задача; на всеки, освен редовните такси, той даде и по една петстотиндоларова банкнота с обещанието за още една в случай на успех. Той беше убеден, че по някое време на другия ден, ако не и по-рано, неговите трима мълчаливи съдружници ще се съберат. Към всеки от тях бяха прикрепени по двама детективи. Той искаше да научи само мястото и времето.