Даусет и Гугънхемър въздъхнаха с почти явно облекчение. Атмосферата се проясняваше. Беше много неприятно да си затворен в една стая с този мускулест, приличен на индианец човек, когото бяха обрали. Още по-неприятно беше, когато си спомняха многото му бурни прояви на сила. Да можеше само Летън да отвлече вниманието му, докато успеят да се измъкнат през вратата на кабинета, навън, където можеха да разчитат на полицията, всичко щеше да бъде наред! По всичко личеше, че Дейлайт все още не е разбрал измамата.
— Много се радвам да чуя това — каза той. — Не ми се иска да изпусна влака и съм много горд, джентълмени, че ме включихте в сделката! Толкова съм доволен, че не намирам думи да изразя чувствата си. Но наистина съм твърде любопитен и страшно ми се иска по-скоро да узная колко мислите, че е печалбата ни, мистър Летън. Не можете ли да ми кажете горе-долу?
В краткия промеждутък двамата съдружници почувстваха зова за помощ, който Натаниел Летън отправи към тях, без да ги погледне. Даусет беше замесен от по-друго тесто и започна да разбира, че „Царят на Клондайк“ си играе с тях. Но другите двама все още не можеха да се отърсят от очарованието на детската му невинност.
— Много, хм… трудно е! — започна Леон Гугънхемър. — Разбирате ли, курсът на акциите Уорд Вали е все още твърде нестабилен, така че, хм…
— Не може нищо да се изчисли предварително! — добави Летън.
— Кажете приблизително — настоя Дейлайт, — няма значение, че ще се яви милион повече или по-малко! Като направят сметката, ще се види точно. Толкова съм любопитен, че чак ме сърби. Какво бихте казали?
— Защо да продължаваме тази игра? — запита ненадейно и студено Даусет. — Нека се разберем веднага, още тука! Мистър Харниш има погрешни представи и би трябвало да го осведомим по-точно. В тази игра…
Но Дейлайт го прекъсна. Беше играл твърде много покер, та познаваше и оценяваше правилно психологическия фактор в играта. И за да доведе сегашната игра до желаната от него развръзка, той прекъсна Даусет.
— Като говорим за игри — каза той, — спомням си един покер, който гледах веднъж в Рено, Невада. Играта съвсем не беше почтена. Всички участници бяха мошеници. Но присъстваше и един новак — там ги наричат „късороги“! Той застава зад този, който дава картите, и го вижда, че си нарежда четири аса отдолу на тестето. Новакът е възмутен. Приближава се до играча, който стои от другата страна. „Слушай — шепне му той, — видях, че този, който дава, си реди четири аса отдолу.“ — „Добре де, какво от това?“ — пита играчът. — „Искам да те предупредя! — казва новакът. — Разбираш ли, видях го, че си дава четири аса.“ — „Слушай, приятелю — отговаря играчът. — По-добре ще е да се разкараш оттук. Тая игра не ти е ясна. Ще си дава естествено, нали е негов ред да дава?“
Вицът бе посрещнат с кух и принуден смях, но Дейлайт се престори, че не го забелязва.
— Предполагам, че вашият виц има някакъв скрит смисъл — каза натъртено Даусет.
Дейлайт невинно го погледна и не отговори. Обърна се сърдечно към Натаниел Летън.
— Хайде — рече той. — Кажете приблизително какво печелим! Както казах и преди, един милион повече или по-малко няма значение, още повече че печалбата трябва да е огромна!
До това време Летън бе добил смелост от държането на Даусет и отговори бързо и решително:
— Страхувам се, че се лъжете, мистър Харниш. Няма какво да делим с вас. И ви моля да се държите спокойно, да не се вълнувате! Иначе ще натисна този звънец и…
Без да се вълнува, Дейлайт изглеждаше съвсем замаян. Той потърси разсеяно кибрит в джоба си, запали една клечка и видя, че няма цигара. Тримата мъже го наблюдаваха, наежени като котки. Бяха изплюли камъчето и знаеха, че ги чакат няколко твърде неприятни минути.
— Моля ви да повторите още веднъж! — каза Дейлайт. — Струпа ми се, че не разбрах добре. Казахте…
Той очакваше с мъчително напрежение думите на Летън.
— Казах, мистър Харниш, че сте се излъгали, това е всичко. Спекулирали сте на борсата и сте загазили здравата. Но нито Уорд Вали, нито аз, нито моите съдружници ви дължим нещо.
Дейлайт посочи към купа разписки и кочани на масата.
— Това тук представлява десет милиона, двадесет и седем хиляди, четиридесет и два долара и шестдесет и осем цента суха пара. Те нищо ли не струват за вас?
Летън се усмихна и вдигна рамене.
Дейлайт погледна към Даусет и промърмори:
— Изглежда, че моят виц в края на краищата е имал някакъв скрит смисъл. — Той се засмя болезнено. — Ваш ред беше да давате и хубаво си наредихте картите. Добре, не протестирам. Аз съм също като играча в онзи покер. Ваш ред беше да давате и сте имали право да си дадете най-добрите карти. И добре ги изиграхте, обрахте ме до голо!