— Тогава се отказах — завърши Джонс. — Цяла година скитах и си го върнах на железопътната компания. Няма да ви занимавам с разните дреболии, но през лятото прекосих планините и драснах клечка кибрит на снегозадържащите съоръжения. Този малък огън им е струвал тридесет хиляди долара. Смятам, че така изравних сметките си в долината Питача.
— Момче, не те ли е страх да правиш признания пред непознати? — попита го съвсем сериозно Дейлайт.
— Съвсем не — отвърна Джонс. — Не може да се докаже. Ако твърдите, че съм казал така, аз ще твърдя, че не съм. Никой съд няма да приеме подобно нещо за доказателство.
Дейлайт се прибра в кантората си и се замисли.
Точно така беше: да се товари колата до краен предел. Това беше основното правило на играта отгоре до долу и играта продължава, защото всяка минута се ражда по един глупчо. Ако всяка минута се раждаше по един Джонс, играта нямаше да продължи дълго. Играчите имаха късмет, че работниците не са Джонсовци. Но в играта съществуваха и други фази. Търговците на дребно, бакалите и техните подобни, откъсваха, каквото могат от продукта на работника; но всъщност търговците на едро и спекулантите обираха работниците чрез търговците на дребно и бакалите. В последна сметка самите търговци на дребно и бакалите получаваха от печалбата само обикновени надници. Те бяха само надничари на търговците на едро. Още по-нагоре се намираха финансовите магнати. Те използваха огромна и сложно разработена система, за да могат да се вмъкват в голям мащаб между стотици хиляди работници и произвежданите от тях материални блага. Тези хора не бяха обикновени крадци, а по-скоро комарджии. И понеже не се задоволяваха с преките си печалби, пък и по природа си бяха комарджии, те се нахвърляха един срещу друг. Тази особеност на играта наричаха висша финансова политика. Основното им занимание бе да грабят работниците, но от време на време правеха различни комбинации и грабеха един от друг насъбраната плячка. Това обясняваше защо Холдсуърти го бе измамил с петдесет хиляди долара, а Даусет, Летън и Гугънхемър го бяха измамили с десет милиона. А когато той нападна „Панама Мейл“, направи съвсем същото. В заключение той реши, че е по-добре да крадеш от крадците, отколкото от нещастните, глупави работници.
Така, без да е учил философия, Дейлайт си присвои предварително положението и призванието на свръхчовек от двадесети век. Той откри, че с редки, почти невероятни изключения принципът „благородството задължава“ съвсем не се спазва в кръга на финансовите свръхчовеци. Един интелигентен пътешественик много сполучливо бе казал по време на речта, която държа след вечерята, дадена в негова чест в „Алтапасифик“. „Сред крадците съществува почтеност и това ги различава от почтените хора.“ Точно така беше. Тези съвременни свръхчовеци бяха просто група преуспели бандити, конто имаха нахалството да проповядват на собствените си жертви една система от етични правила, която самите те не спазваха. За тях честната дума имаше стойност само когато е придружена с принуда. Не кради беше принцип, който се отнасяше само за честния работник. Те, свръхчовеците, бяха над подобни принципи. Те крадяха свободно и събратята им измерваха уважението си към тях с величината на кражбата.
Колкото повече навлизаше в играта Дейлайт, толкова по-ясно му ставаше положението. Въпреки че всеки от крадците изпитваше силно желание да окраде всеки друг крадец, самата банда бе добре организирана. На практика тя контролираше цялата политическа машина на обществото — от местните политикани до Сената на Съединените щати. Тя издаваше закони, които и даваха право да краде. Насила прилагаше тези закони с помощта на полицията, шерифите, местните власти, редовната армия и съда. И всичко вървеше по мед и масло. Главната опасност за свръхчовека идваше от неговите събратя свръхчовеци… Огромната, глупава маса народ не влизаше в сметката. Хората от народа бяха създадени от толкова лошокачествена глина, че и най-простата измама ги заблуждаваше. Свръхчовеците дърпаха конците, а когато им омръзваше да обират работниците, започваха да се крадат един друг.
Дейлайт философстваше, но не беше философ. Никога не бе чел сериозни книги. Той беше упорит, практичен човек и нямаше никакво намерение да чете книги. Беше живял прост, непосредствен живот и не бе имал нужда от книги, за да го разбере. А сложният живот, който водеше сега, изглеждаше също така прост. Той прозираше през неговите измами и измислици и го намираше толкова елементарен, колкото и живота по Юкон. Хората бяха направени от същото тесто. Имаха същите страсти и желания. Финансовите операции бяха покер в голям мащаб. Играеха хората, които имаха средства. Работниците работеха, за да си изкарат прехраната. Дейлайт виждаше, че играта се играе по вечните правила и сам играеше в нея. Огромната безполезност на това организирано и мамено от бандите общество не го възмущаваше. Такъв бе естественият ред на нещата. Всъщност всички човешки стремежи бяха напразни. Толкова често се бе убеждавал в това.